— Свободни? — Скудър кипна. — Не виждам добре разликата, знаете ли? Онези там горе ги затварят, а вие се затваряте доброволно. Всички вие сте се побъркали.
Найлс се усмихна благо.
— Може би. Но нищо не можем да направим. Как да победим един противник, поставил на колене една цяла планета?
— Но вие не можете…
— Какво? — меко я прекъсна Найлс. — Просто да живеем? Защо не? Какво да правим? Да излезем навън и да се оставим да ни убият само заради жеста? — Той поклати глава. — Разбирам ви много добре, капитан Леърд — но, повярвайте ми: имах петдесет и седем години време да разсъждавам и за нас съществува само този избор. Никой не може да победи Морон.
— Това означава ли, че вие за всички времена ще останете тук и ще се преструвате, че нищо не се е случило? — с ужас попита Черити.
— Къде да отидем? — отвърна Найлс. — Морон ни е забравил. Дори за хората тук в околността ние не сме нищо повече от една легенда. Имаме мир, Черити. Тук вече расте третото поколение, което живее в мир, а това може би е най-висшето благо на този свят, откакто дойдоха войниците на Морон. Бихме могли да тръгнем. Имаме екипировка, оръжия, хранителни запаси — но какво ще намерим? С много голям късмет някое ново скривалище.
— Искате просто да им подарите Земята?
— Не можеш да подариш нещо, което вече не притежаваш — каза Найлс. — Сега този свят принадлежи на тях, капитане. Повечето хора вече не знаят, че някога е било другояче.
— Но това е невъзможно — възрази Черити. — Та това са само…
— Две поколения — продължи Найлс. — Не подценявайте Морон, Черити. Те имат опит в поробването на цели светове. Много хора живеят относително свободно, но те строго следят за някои неща. Вие сте говорили с пустинниците? Тогава знаете как изглежда светът. Морон господства и Морон знае всичко. Те контролират училищата. Те са забранили книгите и разказването на стари истории. Не е позволено да се води календар. Или да имаш часовник.
— Но защо? — учуди се Скудър.
Найлс се усмихна.
— Народ без история е по-малко опасен — отвърна той. — Няма нищо, за което биха се борили, ако вярват, че винаги е било така. И няма нищо, за което биха умрели, ако нямат история.
— Но съществуват бунтовниците.
Найлс въздъхна.
— Те винаги са съществували. Недоволни и вечно мърморещи. Но те са безобидни. Морон ги оставя на мира, защото не са опасни. Тъкмо напротив — те малко приличат и на вашите хищници, господин Скудър. Те си въобразяват, че са свободни, и дори не знаят, че в действителност служат на Морон.
— Това не е вярно! — енергично възрази Скудър.
— Зная — въздъхна Найлс. — Хищниците са свободни и не се подчиняват на никого, нали? Затова сега и вие сте тук, Скудър.
— Вие… говорите за Морон, сякаш е самия дявол — промърмори Черити.
— Може би е — сериозно отвърна Найлс. — Вярвам, че той е олицетворение на Злото.
— Глупости.
— Тогава да го формулирам по друг начин — каза Найлс. — Ще се съгласите с мен, че във вселената съществуват две групи сили — съзидателни и разрушителни, нали? Ако е така, то тогава господарите от Морон със сигурност символизират отрицателните сили.
— Тъмната страна на властта, така ли? — каза Черити. Думите й трябваше да прозвучат иронично, но показваха само безпомощност.
Найлс само кимна отново.
Черити не каза нищо повече. Изведнъж трябваше с всички сили да се пребори със сълзите, с които се наляха очите й.
10.
Раул издърпа Долч от врата на мъжа, постави внимателно безжизненото тяло на земята и почисти ножа си в униформата му.
Пазачът дори не беше усетил как бе умрял, както и тримата други, които Раул бе срещнал по пътя надолу. А този беше последният.
Сега те бяха много близо до целта си. Червената светеща точка се намираше отново точно в центъра на търсача и блестеше така ярко, сякаш би могла да се намира на не повече от няколкостотин метра от източника си.
Въпреки това Раул не извърши грешката да бъде лекомислен в последната секунда. Пазачите бяха непредпазливи, защото твърде много бяха разчитали на техническите си играчки — половин дузина различни алармени и защитни инсталации, които Раул бе изключил последователно по различни начини, докато бе разчиствал пътя за Барт и останалите. Но това не означаваше, че и по-нататък всичко щеше да бъде толкова просто и Раул го знаеше. Тук долу ги чакаше една малка армия, която нямаше какво да губи.