Раул се промъкна безшумно нататък, открехна вратата, пред която бе дремал пазачът и надникна през нея.
Зад дебелата врата от бронирана стомана се простираше дълга около петдесет метра зала, осветена от студена бяла светлина, с множество врати. Някои от тях бяха отворени и Раул можа да хвърли поглед в намиращите се зад тях помещения. Вътре се движеха хора и точно когато той понечи да затвори вратата, през залата премина с бръмчене малък електрокар и спря пред една врата. От него слезе млада жена, почука на вратата и след кратко колебание влезе.
Раул бе видял достатъчно. Той затвори безшумно бронираната врата, отстъпи крачка настрани и извади оръжието си. С другата ръка освободи радиостанцията от колана, вдигна я до устните си и натисна бутона за разговор. Бе сигурен, че тя щеше да бъде засечена и най-много след няколко секунди щяха да завият алармените сирени. Но сега вече това нямаше значение.
— Започва се — каза той и без да изчака отговора, пъхна отново автомата си, ритна с крак вратата и се втурна през нея.
Раул започна да стреля, преди да прозвучат първите викове на ужас.
Найлс бе говорил още известно време, но Черити вече не го слушаше. Тя бе обезкуражена и почти не изпитваше гняв.
Най-сетне Скудър наруши мълчанието.
— Какво очакваше? — попита той. — Ездач на бял кон, който ще те вдигне на седлото и в геройска битка ще прогони нападателите?
Подигравката му не я нарани, тъй като той бе прав до известна степен. Бе твърде наивно от нейна страна да дойде тук и да смята, че всичко ще бъде наред. Ако за момент бе обмислила спокойно какво означава фактът, че от векове тук се крият подземните, може би сама щеше да се досети.
— Вие сте разочарована, капитане — каза Найлс и хвърли изпълнен с благодарност поглед към Скудър. — Разбирам това. И на мен ми бяха необходими години, за да свикна с мисълта, че всичко вече е минало.
— Вие се отказахте — отвърна Черити. — Вие… Вие бихте могли да излезете и се предадете на Скудър и хората му.
— Но сме живи — отвърна Найлс, сякаш този отговор бе достатъчен.
— Ако искате, и вие можете да останете тук, капитане.
— Тук? — поклати тъжно глава Черити.
— Помислете си — каза Найлс. — Не са много местата, където бихте били в по-голяма безопасност, отколкото тук, а и ние се нуждаем от човек като вас.
Внезапно той се усмихна.
— Аз съм стар, капитан Леърд. Дори и да можем още известно време да водим за носа „акулите“ и техните господари, аз няма да живея дълго. Вие можете да станете моя наследница. А кой знае, вероятно бихте могли дори да убедите Марк и останалите.
В първия момент Черити бе изненадана от тези думи. Но тя бързо проумя всичко. Ако приемеше предложението му, и тя би станала като Найлс. СС Нула-едно бе наистина сигурно убежище, но рано или късно тя щеше да стане жертва на една съблазън, която се наричаше комфорт. Ако приемеше предложението на Найлс да премине на негова страна и да управлява подземния град, някой ден би се запитала дали той не е имал право. Тя само поклати глава.
— Не съм и очаквал друго — каза тъжно Найлс. — Но все пак ще бъдете наша гостенка за няколко дни, докато си починете и си изясните какво искате да правите.
— Добре — каза Черити. — Имаме да си говорим за толкова много неща. — Тя се усмихна, макар и по принуда, но веднага стана отново сериозна и посочи с глава към Скудър. — А какво ще стане с него?
Найлс погледна замислено „акулата“.
— Знаете, че не мога да ви пусна, мистър… Скудър. Но ви давам честната си дума, че няма да ви се случи нищо, докато решим какво да правим с вас.
— Знаете още отсега, старче — изфуча сърдито Скудър. — Ще ме убиете. След всичко, което знам, не можете да ме пуснете.
— Смъртта не е единственият начин да се заличи някой спомен — възрази ядосано Найлс. — Ние не сме животни, мистър Скудър.
Той искаше да каже още нещо, но в този момент вратата се отвори с трясък и връхлетя Марк. В ръката си държеше лазерна пушка.