Выбрать главу

Тя се обърна към светлината и тръгна.

Нямаше да успее. Нет осъзна това преди час. Първоначално изпитваше само сковаващ страх, който превъзмогна като обикновена нервност, но сега вече бе на края на силите си. На всичкото отгоре тя бе настъпила някакъв остър камък, който бе причинил кървяща рана на десния й крак. Сега, малко преди падането на здрача, с болка осъзна, че този път се бе надценила.

Бе открила следите им: отпечатъците от роговата броня на краката на гигантските насекоми и тесните, но дълбоко вкопани следи от гуми. „Ездачи и хищници“, помисли си Нет с огорчение. Освен това бе видяла светлините в планината: на половината от пътя до прохода трепкаше червеното око на огън. Не бе проблем да го избегне, но имаше и друго: От време на време по скалите се плъзгаха призрачно бели проблясъци от фарове това бяха хищници, които се движеха по завоите в скалите със своите машини. Не бе необходима голяма фантазия, за да проумее какво правеха. Търсеха нея. Но и досега не разбираше защо. Какво сгреши, черни богове на Морон?

Нет си призна — доста наивно бе да си внуши сериозно, че шансът непрекъснато ще е на нейна страна. Може би по пътя насам вече бе изразходила своя шанс. Ако само бе допускала, че ще се изложи на такава опасност — да бъде преследвана от една малка армия, никога не би се отдалечила толкова много.

Въпреки тези мрачни мисли, Нет продължи нататък, тъй като знаеше, че връщането бе невъзможно. Никога нямаше да успее да намери отново пещерата. А да прекара нощта беззащитна в равнината…

Нет предпочете да не довърши мисълта си. Вместо това бързаше да напредне, колкото е възможно повече. Краят бе близо, но щеше да се бори.

Сенките вече се сливаха в черна стена, когато Нет достигна подножието на планината. Светлината на огъня изглеждаше по-ярка в падащия мрак, а от време на време вятърът донасяше гласове на хищници, които обаче така и не се приближиха на опасно разстояние до нея.

Не им се налагаше да правят това. Нет бе свикнала да върши неща, смятани от другите за невъзможни, но даже и един пустинник беше все пак само човек, а всеки човек имаше нужда от вода. Единственият извор в доста обширна околност се намираше на половината на пътя до билото, там, където гореше огънят. На хищниците им трябваше само да чакат.

Обзета от мрачни мисли, Нет бръкна под дрехата си, извади оръжието и веднага го прибра обратно. Нямаше по какво да стреля, а държейки оръжието открито в ръка, би се издала на хищниците, че е въоръжена.

Това едва ли щеше да промени нещата. Осъзнаваше, че няма шанс да остане жива. Един от двата скачащи червея в гладката, черна цев на оръжието бе предназначен за нея самата. Ужасна смърт, но все пак нищо в сравнение с това, което биха й сторили хищниците, ако я хванеха жива.

Тя продължи да се промъква предпазливо напред. Бледите светлини от фаровете на машините на хищниците се стрелкаха неспокойно по скалите. Може би все пак имаше някакъв шанс, тъй като склонът ставаше все по-трудно достъпен. Машините им бяха с висока проходимост, но все пак не можеха да летят.

Бе се стъмнило напълно, когато достигна лагера. Опасенията й се оправдаха — бяха хищници и лагерът им бе устроен до самия извор. Нет откри три от техните машини; големи блестящи черни чудовища, чиито изгасени фарове я гледаха като някакви големи сребърни очи. Трима или четирима други обикаляха с мотоциклетите си околността и я търсеха; можеха всеки момент да се върнат. Сега бе моментът да действа.

Тя се придвижи безшумно още напред, извади оръжието изпод дрехата си и притаена се огледа. Три машини, три силуета — но това не означаваше, че са само трима. Хищниците често се движеха по двойки и може би още машини бяха спрени наблизо, извън трепкащото червено полукълбо на светлината на огъня. Нет се учуди на безгрижието, което проявяваха хищниците днес. Огънят се виждаше от мили разстояние, а тримата говореха доста високо помежду си. За пръв път от началото на отчаяното й бягство през равнината тя изпита съмнение, че цялата тази акция действително бе заради нея.

Нет пропъди тази мисъл и насочи оръжието към най-близкия. Той седеше на по-малко от пет метра пред нея. Блестящият му черен гръб бе чудесна цел, която не би могла да пропусне.

Поколеба се, но не натисна спусъка. Имаше само два изстрела и даже да успееше да застреля двама, което съвсем не бе сигурно — хищниците бяха почти толкова бързи, колкото и брутални — щеше да остане още един, който или щеше да се хвърли към нея, или да извика другарите си на помощ. Перспективата да нападне хищник с голи ръце, не й се понрави особено.