Ако не бе толкова уморена, Черити щеше да се засмее. Тя почти нямаше сили да слезе от колата, но въпреки това не посмя да се хване за него. Изглежда, че Раул изпитваше значителен респект към нея.
— Къде ме водиш? — попита тя.
Не бе се надявала на отговор, но все пак го получи:
— При Скудър. Той вече чака.
Раул посочи с глава къщата, пред която бяха спрели. Бе триетажна постройка, която трябва да е била училище или административна сграда. Вратите и прозорците й бяха непокътнати.
„Палатът на Скудър“, помисли си тя подигравателно, но и с известен страх. Питаше се какво би могла да очаква.
Двама други „хищници“ застанаха до нея, когато влизаха в къщата, а трети зае мястото на Раул зад волана и подкара камиона. Черити се питаше потиснато дали отново ще види някога тези мъже и жени. Макар и да знаеше, че не е така, тя все още се упрекваше за онова, което се бе случило.
— Нататък — посочи с глава Раул една врата съвсем в края на коридора и направи подканващ жест. Черити закрачи малко по-бързо, изчака, докато вратата се отвори, и влезе наведена през ниския вход.
Тя не знаеше какво бе очаквала — някаква варварска тронна зала или може би килер, пълен с вехтории и плячка, ярки пъстри плакати и оръжие по стените, или може би дори група хора с татуирани гърди… нещо, което би подхождало на външния вид на „хищниците“. Но стаята, в която я въведе Раул, бе изненадващо безцветна и светла — една единствена гола маса, няколко евтини пластмасови стола в различни цветове, библиотека до стената и тясно легло, почти като нар. Тронната зала на Скудър приличаше повече на малко по-голяма манастирска килия.
Скудър я очакваше, но не беше сам. На три от пъстрите пластмасови столове седяха Найлс, Абн Ел Гурк и Нет. Погледите на Найлс и Гурк се рееха в празното пространство покрай Скудър, докато момичето ги гледаше, изпълнено със злоба. Черити преглътна забележката, която почти се бе изплъзнала от езика й. Все едно какво щеше да каже на Нет — това само би влошило още повече нещата.
Скудър посочи безмълвно един от столовете, изчака я да седне и я попита:
— Искаш ли нещо за пиене?
Черити не отговори, макар че умираше от жажда. След секунда Скудър вдигна рамене и също седна. Създаваше почти потискащо впечатление за нерешителност. Сякаш сега, когато всички те бяха в ръцете му, той не знаеше какво да прави с тях.
— Имаш ли някой, при когото можеш да отидеш? — обърна се той към Нет.
Тя погледна нагоре. Бе малко объркана, но и недоверчива. След няколко секунди поклати глава.
— Не — каза твърдо тя. — Вие убихте всичките.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съжалявам? — попита Скудър.
Нет мълчеше, но и Скудър не беше се надявал да получи отговор.
— Ще останеш тук, докато разберем как ще бъде всичко — каза той. — След това можеш да си отиваш. Но можеш да останеш и при нас.
— Колко великодушно! — каза сърдито Нет. — Винаги съм го желала.
Скудър сбърчи чело. За момент изглеждаше, че ще избухне. Но той само поклати глава и метна с ръка на двамата „хищника“, които бяха дошли с Черити и Раул.
— Изчезвайте! — Мъжете го послушаха. Скудър изчака вратата да се затвори зад тях, а после се обърна към Раул. — Опитай се да намериш Даниел — каза той. — Извикай ме, ако се обади. Искам лично да разговарям с него.
Раул кимна, мина покрай Черити и напусна стаята през втора врата, която тя не бе забелязала досега. Тя долови бегло тясно стълбище с необлицовани бетонни стени. Незабелязано си бе поела дъх, когато Раул напусна стаята. Особеното чувство, което усещаше в негово присъствие, не бе изчезнало през цялото време.
— Даниел? — каза тя. — Не е ли той тук?
Изглежда, че Скудър бе изненадан. А след това се усмихна, сякаш тя бе казала нещо глупаво.
— Не — отвърна той. — Но ще се запознаеш с него. Той изгаря от нетърпение да те види. И вас също, командире — добави той, обръщайки се към Найлс.
Найлс погледна нагоре и за първи път, от както Черити бе влязла, в очите му можеше да се долови нещо като живот.
— Не знаете какво правите, глупак такъв! — каза той. — Разрушихте всичко.
Скудър вдигна безразлично рамене.
— Поне върша нещо, старче — каза той. — Не се завираме под земята и не се държим така, сякаш нищо не се е случило. — Той направи заповедническо движение с ръка, когато Найлс искаше да възрази. — Не съм ви довел тук, за да споря с вас, старче — продължи той.
— Така ли? — отвърна Найлс. — А защо тогава…