— Стефан, прекалено опасно е. Бих могла да се отворя за всичко… и тъкмо от това съм много изплашена. Ако това нещо обсеби съзнанието ми, не зная какво може да се случи. Не мога, Стефан. Моля те. Дори и да е само чрез спиритическата дъска, това може да се изтълкува като покана към него да дойде тук.
За миг тя си помисли, че той ще се опита да я застави да го стори. Устата му се стегна в упорита линия, а очите му заблестяха още по-ярко. Но след това пламъкът в тях бавно угасна.
Бони усети как сърцето й се сви.
— Стефан, съжалявам — прошепна.
— Просто трябва сами да се заемем с това — реши Стефан. Маската върху лицето му отново се завърна, а усмивката му беше скована, сякаш му причиняваше болка. Заговори по-оживено: — Първо трябва да открием кой е убиецът и какво търси тук. Сега всички сме наясно, че някакво зло отново се е появило във Фелс Чърч.
— Но защо? — удиви се Бони. — Защо някакво зло създание ще се появи точно тук? Не се ли напатихме достатъчно?
— Прилича на странно съвпадение — обади се Мередит с леко насмешлив тон. — Защо все ние сме късметлиите?
— Не е съвпадение — възрази Стефан. Изправи се и вдигна ръце, сякаш не бе уверен откъде точно да започне. — Съществуват места по земята, които просто са… различни. Те преливат от психична енергия, положителна или отрицателна, добро или зло. Някои от тях винаги са били такива като например Бермудският триъгълник или равнината около Солсбъри, където е бил построен Стоунхендж. Други по-късно са се превърнали в по-особени зони, особено там, където се е проляла много кръв. — Погледна към Бони.
— Неспокойни духове — прошепна тя.
— Да. Тук наблизо е имало битка, нали?
— През Гражданската война — обади се Мат. — Точно тогава старата църква била разрушена. Било е страховито клане с много жертви от двете страни. Никой не спечелил, но почти всички участници в сражението загинали. Горите наоколо са пълни с техните гробове.
— А земята е просмукана с кръвта им. Подобни места винаги събират всички свръхестествени сили. Непреодолимо привличат злото. Ето защо Катрин е била привлечена от Фелс Чърч. И аз го почувствах, когато кракът ми за пръв път стъпи тук.
— А ето че сега и още нещо се е появило — заключи Мередит, отново станала напълно сериозна. — Но как според теб можем да се преборим с това зло?
— Преди всичко ще трябва да изясним срещу какво ще се сражаваме. Мисля, че… — Но преди да довърши, се чу проскърцване, след което слаб слънчев лъч прониза праха в обора и освети балите със сено. Вратата на обора се открехна.
Всички застинаха, готови да скочат и да побегнат или да се втурнат в схватка. Но фигурата, побутваща с лакътя си голямата дървена врата, не изглеждаше застрашителна.
Госпожа Флауърс, собственичката на пансиона, им се усмихна от прага. Малките й черни очи светнаха върху силно набръчканото лице. Носеше поднос.
— Реших, че вие, деца, ще поискате да изпиете по чаша сок, докато си говорите — благо заговори тя.
Всички си размениха недоумяващи погледи. Откъде можеше да знае, че се бяха скрили тук? И как можеше да е толкова спокойна?
— Ето това е за вас — продължи невъзмутимо госпожа Флауърс. — Гроздов сок от моето лозе, сорт конкорд. — Постави по една пластмасова чаша пред Мередит, после пред Мат и накрая пред Бони. — А тук съм донесла и курабийки, поръсени с джинджифил. Съвсем пресни. — Тя им подаде чинията. На Бони й направи впечатление, че хазайката не предложи нищо на Стефан и Деймън.
— А пък вие двамата, ако искате, можете да слезете в избата и да си наточите от моето къпиново вино — подкани тя братята. В този миг Бони бе готова да се закълне, че госпожа Флауърс им намигна, докато изричаше тези думи.
Стефан пое дълбоко дъх. Той все още оставаше нащрек.
— Хм, вижте какво, госпожо Флауърс…
— Старата ти стая те очаква. Откакто си замина, никой не е стъпвал там. Можеш да я ползваш, когато пожелаеш. Това ни най-малко няма да ме притеснява.
Стефан като че ли не можеше да намери нужните думи, за да й благодари.
— Е… благодаря ви. Много съм ви благодарен. Но…
— Ако се притесняваш, че ще кажа на някого, недей. Нямам навика да си отварям устата, когато не е нужно. Никога не съм го правила, няма и да го направя. Е, как е гроздовият сок? — обърна се тя към Бони.
Бони бързо отпи една глътка.
— Хубав е — отвърна й тя съвсем честно.