— Щом сте готови, върнете чашите върху подноса. Обичам всичко да е подредено. — Госпожа Флауърс огледа за последен път обора, поклати глава и въздъхна. — Какъв срам. Толкова хубаво момиче. — Изгледа пронизващо Стефан с очи като мъниста от оникс. — Този път внимавай повече, момче — рече тя на раздяла и си тръгна, поклащайки глава.
— Леле! — възкликна Бони, загледана с възхищение след нея. Всички останали само се спогледаха недоумяващо.
— Толкова хубаво момиче — повтори Мередит като ехо, — но за кого говореше? За Сю или за Елена? Елена наистина бе прекарала през последната зима около седмица в същия този обор… но нали се предполагаше, че госпожа Флауърс не знае за това. Ти да не би да си й казвал нещо за нас? — обърна се Мередит към Деймън.
— Нито дума. — Деймън изглежда се забавляваше от ставащото. — Тя е една почтена стара дама, макар че е леко откачена.
— Трябва да й признаем, че е по-умна от всички нас — възрази Мат. — Като се замисля за дните, които прекарахме да я следим как шета в мазето… мислиш ли, че е знаела, че я наблюдаваме?
— Вече не зная какво да мисля — каза Стефан бавно. — Просто се радвам, че тя май ще се окаже на наша страна. И че ни осигурява сигурно място за престой.
— Както и гроздов сок — усмихна се Мат на Стефан. — Искаш ли малко? — Подаде му чашата си.
— Можеш да си вземеш гроздовия сок и… — Но Стефан също се усмихна. За миг на Бони й се стори, че те двамата отново започват да се държат както преди Елена да умре. Приятелски, топло, свойски, както те двете с Мередит. После я прониза болка.
Но Елена не е мъртва, припомни си тя. Тя е тук повече от всякога. Нали именно тя ръководи всичко, което говорим и вършим.
Стефан отново се натъжи.
— Когато госпожа Флауърс се появи на прага, тъкмо се канех да ви кажа, че ще е по-добре да се залавяме за работа. И мисля, че трябва да започнем от Вики Бенет.
— Няма как да се видим с нея — отвърна Мередит. — Родителите й не допускат никого при нея.
— Тогава ще трябва да ги заобиколим — рече Стефан. — Идваш ли с нас, Деймън?
— Посещение при още едно красиво момиче? Не бих го пропуснал.
Разтревожена, Бони се извърна към Стефан, но той продължаваше да говори уверено, докато я извеждаше от обора.
— Всичко ще е наред. Аз ще го държа под око.
Бони се надяваше, че наистина ще бъде така.
6
Къщата на Вики Бенет беше ъглова. Те се приближиха откъм страничната уличка. Небето отново бе забулено с тежки, обагрени в пурпурно облаци. Светлината бе прозрачна като водите на планинско езеро.
— Задава се буря — отбеляза Мат.
Бони погледна към Деймън. Нито той, нито Стефан харесваха ярката светлина. Тя усещаше Силата, която излъчваше, като приглушен тътен, отекващ под кожата му. Той се усмихна, без да я поглежда, и попита:
— Как ви се струва да завали сняг през юни?
Бони потрепери.
Докато бяха в обора, тя няколко пъти бе поглеждала към Деймън и бе забелязала, че той слуша разговора с отчужден и незаинтересован вид. За разлика от Стефан, изражението му не се променяше ни най-малко, когато тя споменаваше Елена… или когато говореше за смъртта на Сю. Какво всъщност изпитваше той към Елена? Веднъж бе призовал снежна буря и я бе оставил да замръзне сред вихрушката. Какво чувстваше сега? Дали наистина го бе грижа убиецът да бъде заловен?
— Там е спалнята на Вики — каза Мередит. — Големият прозорец отзад.
Стефан погледна към Деймън.
— Колко души има в къщата?
— Двама. Мъж и жена. Жената е пияна.
Горката госпожа Бенет, помисли си Бони.
— По-добре и двамата да са заспали — обясни Стефан.
Противно на волята си, Бони бе запленена от Силата, излъчваща се от Деймън. Психичните й способности досега не бяха толкова силни, че да усетят първичната същност на Силата, но сега бяха необикновено изострени. Усещаше всичко така ясно, както виждаше слабата виолетова светлина или долавяше уханието на цветята на перваза под прозореца на Вики.
Деймън сви рамене.
— Те вече спят.
Стефан почука леко по стъклото.
Не последва отговор или поне не такъв, че Бони да го чуе. Но Деймън и Стефан се спогледаха.
— Тя почти е изпаднала в транс — отбеляза Деймън.
— Но е изплашена. Затова аз ще се заема с нея — реши Стефан и поясни: — Тя ме познава. — Опря пръсти на прозореца. — Вики, аз съм, Стефан. Стефан Салваторе. Тук съм, за да ти помогна. Пусни ме вътре при теб.