Лека нощ, любима.
— О, Господи — прошепна Бони.
Стефан отклони поглед от огледалото към Вики. Сега, осъзна Бони, в него се бе появило нещо по-различно… сега той се държеше по-малко напрегнато и някак си по-уравновесено, като войник, който току-що е получил заповед за предстояща битка. Или като рицар, комуто е било отправено лично предизвикателство.
— Това е върбинка, прясно откъсната върбинка — заговори той тихо. Гласът му прозвуча равно, но все пак напрегнато. — Набрах я в околностите на Флоренция. По това време на годината тя цъфти там. — Взе ръката на Вики в своята и притисна пакетчето в нея. — Искам от теб да прибереш това пакетче и да го пазиш. Сложи от тази трева във всички стаи на къщата и ако можеш, скрий стръкове в дрехите на родителите си, за да бъдат винаги близо до тях. Докато носиш тази трева със себе си, той не може да обсеби ума ти. Може да те изплаши, Вики, но не може да те накара да извършиш нищо по негово внушение като например да му отвориш вратата или прозореца. А сега ме слушай, Вики, защото това, което ще ти кажа, е изключително важно.
Вики продължаваше да трепери със сгърчено от страх лице. Стефан взе и двете й ръце в своите, накара я отново да го погледне в очите и заговори бавно и отчетливо:
— Ако не греша, Вики, той не може да влезе вътре, освен ако ти не му позволиш. Затова поговори с родителите си. Кажи им, че е важно да не пускат никакви непознати в къщата ви. Всъщност аз мога да накарам Деймън да им го внуши още сега. — Погледна към Деймън, който повдигна леко рамене и кимна, но по отсъстващото му изражение си личеше, че мислите му са някъде другаде. Бони несъзнателно пусна ръкава му.
Главата на Вики се приведе над върбинката.
— Той все някак ще успее да влезе вътре — изрече тя тихо, с ужасяваща увереност.
— Не, Вики, чуй ме. Отсега нататък ние ще наблюдаваме къщата ти и ще го дебнем.
— Няма значение — рече Вики. — Ти не можеш да го спреш. — И се разсмя, но през сълзи.
— Поне ще се опитаме — увери я Стефан. Обърна се към Мат и Мередит, които кимнаха. — Така. От този момент нататък ти никога няма да бъдеш сама. Отвън винаги ще има поне един от нас, който ще наблюдава.
Вики само поклати наведената си глава. Мередит стисна ръката й и се надигна, когато Стефан посочи с кимване към прозореца.
Когато Мередит и Мат се присъединиха към него, Стефан им заговори с нисък глас:
— Бих искал да остана да я пазя, но точно сега не мога да си го позволя, защото има нещо също толкова важно, което се налага да свърша и затова едно от момичетата трябва да дойде с мен. От друга страна, не искам да оставям тук сама нито Бони, нито Мередит. — Обърна се към Мат: — Мат, би ли…
— Аз ще остана — заяви Деймън.
Всички го погледнаха с изненада.
— Е, това е логично решение, нали? — Деймън изглеждаше развеселен. — В края на краищата какво може да стори някой от тях срещу него?
— Те могат да ме повикат. Мога да следя мислите им отдалеч — възрази Стефан, нежелаещ да отстъпва.
— Добре — кимна Деймън подигравателно. — Ако изпадна в беда, може и да те призова, малки братко. И без това вече ми дойде до гуша от твоите разследвания. Мога да остана тук така лесно, както и навсякъде другаде.
— Вики се нуждае от защита, а не от съблазняване, Деймън — сурово му напомни Стефан.
— Да я съблазнявам ли? Нея? — озари го Деймън с чаровната си усмивка, като кимна към момичето, което още седеше на леглото, въртейки в ръцете си стрък от върбинката. В този момент горката Вики с разрешената си коса и босите си крака действително не представляваше много изкушаваща гледка. — Повярвай ми, братко. Мога да си намеря нещо много по-добро. — За миг на Бони й се стори, че пронизващите му черни очи пробляснаха към нея. — Впрочем нали все повтаряш колко ти се иска да ми вярваш — додаде Деймън. — Ето че сега ти се предоставя шанс да го докажеш.
Стефан имаше вид на човек, който искаше да му вярва, бе изкушен да се поддаде, но сянката на подозрителността така и не слезе от лицето му. Деймън не каза нищо, а продължи да се подсмихва с неговия подигравателен и загадъчен маниер. Все едно че иска тъкмо това — да не му вярват, помисли си Бони.
Двамата братя останаха загледани напрегнато един в друг, а помежду им цареше неловка тишина и осезаемо напрежение. Едва тогава Бони долови приликата в лицата им, въпреки че единият беше сериозен и напрегнат, а другият — спокоен и нехаен, леко подигравателен, но и двамата бяха нечовешки красиви.