— Измокрих ти ризата — промълви тя извинително и подсмръкна.
— Няма значение.
Нещо в гласа му я накара да отстъпи крачка назад и да вдигне мокрите си очи към лицето му. Отново изглеждаше така, както го бе видяла на паркинга пред училището. Толкова смазан, толкова… отчаян.
— Мат, какво има? — прошепна тя. — Моля те.
— Вече ти казах — въздъхна той. Бе зареял поглед някъде в далечината. — Сю лежи там мъртва, а не биваше да е така. Ти самата го каза, Бони. Що за свят е това, който позволява да се случват такива неща? Който допуска момиче като Сю да бъде убито, без да е сторило нищо? Или да гладуват хлапетата в Афганистан? Или да се одират живи малки животинчета? Ако целият свят е такъв, какво тогава има значение? Всичко е безнадеждно. — Замълча, опитвайки се да се овладее. — Разбираш ли за какво ти говоря?
— Не съм сигурна. — Бони не искаше да го разбере. Беше прекалено плашещо. Но сега бе обзета от желание да го утеши, да изтрие отчаяния поглед в очите му. — Мат, аз…
— Ние свършихме — обади се Стефан зад тях.
Докато Мат се извръщаше в посоката, от която прозвуча гласът на Стефан, отчаянието в погледа му се усили.
— Понякога си мисля, че ние всички сме свършени — процеди той, като се отдръпна от Бони, но не обясни какво искаше да каже с това. — Да вървим.
7
Стефан приближи неохотно ъгловата къща. Изпитваше страх от това, което можеше да открие. Донякъде очакваше Деймън вече да е изоставил поста си на страж пред дома на Вики Бенет. Навярно бе глупак, за да се довери тъй лекомислено на Деймън.
Но когато стигна до задния двор, нещо съвсем леко помръдна под клоните на ореха. Очите на Стефан, много по-зорки от човешките — нали имаше зрение на ловец, привикнал да открива плячката, — тутакси засякоха черната сянка, облегната на ствола.
— Доста се забави, малки братко.
— Трябваше да се погрижа за сигурността на другите домове. И да хапна нещо.
— Животинска кръв — констатира Деймън презрително, приковал поглед върху малкото кръгло петно върху тениската на Стефан. — Заек, ако съдя по миризмата.
— Деймън… аз дадох върбинка и на Бони, и на Мередит.
— Разумна предпазна мярка — съгласи се Деймън и се ухили, оголвайки зъби.
Познатото раздразнение обзе Стефан. Защо винаги беше толкова трудно да се разбере с Деймън? Дори само да разговаря с него, бе като да крачи из опасно минно поле.
— Сега си тръгвам — продължи Деймън, като преметна якето си през рамо. — Имам си своя работа и трябва да се погрижа за нея. — На тръгване се извърна и удостои брат си с една от унищожителните си презрителни усмивки. — Не ме чакай.
— Деймън — подвикна Стефан. Деймън се обърна, но не го погледна. — Последното, от което сега се нуждаем, е някое момиче в града да се разкрещи: „Вампир!“ — предупреди го Стефан. — Или да бъдат открити някакви други признаци за присъствието ни тук. Хората вече преживяха подобни неща: не са глупаци или невежи.
— Ще го имам предвид. — Произнесе го подчертано иронично, но бе най-близкото до някакво подобие на обещание, каквото Стефан някога бе получавал от брат си.
— И още нещо, Деймън.
— Сега пък какво?
— Благодаря ти.
Това вече му дойде в повече. Деймън се завъртя рязко и измери брат си с леденостуден поглед както се гледа непознат.
— Не очаквай нищо повече от мен, малки братко — заговори този път с опасно предизвикателен тон. — Защото ще сгрешиш, както винаги. И не си въобразявай, че можеш да ме манипулираш. Онези три човешки същества може да те следват навсякъде, но не и аз. Тук съм заради свои си причини.
Изчезна, преди Стефан да му отговори. Но всъщност това не би имало никакво значение. Деймън и без това никога не се вслушваше в думите му. И никога не се бе обръщал към него по име. Винаги използваше надменното „малки братко“.
А сега Деймън отново е на път да докаже, че на него не може да се разчита, помисли си Стефан. Чудесно. Беше способен да извърши някакво зло, само и само за да докаже на Стефан на какво е способен.
Изтощен, Стефан се приближи до дървото, облегна се на ствола му и се плъзна надолу. Вдигна взор към нощното небе. Насочи мислите си към най-неотложните проблеми, към това, което бе узнал тази вечер. Например описанието, получено от Вики за убиеца. Висок, русокос, със сини очи, припомни си той… това не му ли напомняше за някого? Не за някого, с когото пътищата му се бяха кръстосали, а за някого, за когото някъде бе дочул да се говори…