Нямаше полза. Не можеше да задържи мисълта си върху загадката, която трябваше да разреши. Беше уморен и самотен, отчаяно се нуждаеше от утеха и спокойствие. Ала суровата истина бе, че нямаше от кого да ги получи.
Елена, помисли се той, ти ме излъга.
Това бе единственото нещо, за което тя толкова силно настояваше. Единственото, което винаги му бе обещавала. „Каквото и да се случи, Стефан, аз ще бъда с теб. Кажи ми, че вярваш в това.“ А той й бе отговорил, безпомощен пред чара й: „О, Елена, вярвам ти. Каквото и да се случи, ние ще бъдем заедно.“
Но тя го бе изоставила. Е, може би не по свой избор, но какво значение имаше в края на краищата? Беше го изоставила и си бе заминала.
Неведнъж му се бе искано да я последва.
Мисли за нещо друго, за каквото и да е, само да е нещо друго, повтаряше си той, обаче бе твърде късно. Веднъж освободени, спомените му за Елена се завихриха около него, прекалено болезнени, за да ги понесе, прекалено красиви, за да ги отхвърли.
Спомни си първата им целувка. Изненадата от опияняващата сладост на мига, когато устните му се сляха с нейните. И след това се заредиха шок след шок, но на някакво по-дълбоко ниво. Сякаш тя достигна до същността му, която самият той почти бе забравил.
Изплашен, усещаше как защитните му бариери падат една по една. Всичките му тайни, цялата му съпротива, всички трикове, с които бе свикнал да държи хората на разстояние, Елена ги разпръсна със замах, оголвайки уязвимостта му.
Разкривайки душата му.
А накрая той откри, че именно за това бе копнял. Искаше Елена да го види без предпазните щитове, без стените, с които се бе оградил от хората. Искаше тя да знае какъв бе той.
Ужасен ли беше? Да. Когато тя най-после откри тайната му, когато го завари да се храни с онази птица, не знаеше къде да се дене от срам. Беше сигурен, че тя с ужас ще побегне заради кръвта по устата му. И завинаги ще се отврати от него.
Но когато в онази нощ се взря в очите й, видя само разбиране. Прощаване. Любов.
Именно любовта й го изцери.
И тогава разбра, че никога няма да се разделят.
Пробудиха се и други спомени, в които Стефан се вкопчи въпреки мъката, която късаше сърцето му като нокти на хищна птица. Безчет сладостни усещания — радостта да държи Елена в прегръдките си. Докосването на косата й до бузата му, леко като крилце на пеперуда. Извивката на устните й, вкусът им. Неописуемото синьо на очите й.
И всичко това е изгубено. Всичко е недостижимо за него.
Но нали Бони бе стигнала до Елена. До духа на Елена, до душата й, която още блуждаеше някъде наблизо.
От всички тук именно той притежаваше най-могъщи способности, за да я призове. Владееше Силата. А освен това имаше повече право от всички останали да търси връзка с нея.
Знаеш как се прави. Затваряш очи. Представяш си този, когото искаш да повикаш. Това бе лесно. Можеше да вижда Елена, да я усеща, да долавя уханието й.
После призоваваш тези, които търсиш. Освобождаваш копнежа си да се рее в пространството. Отваряш се и оставяш нуждата ти да бъде почувствана.
Все още бе лесно. Не го бе грижа за опасността. Събра целия си копнеж, цялата си болка и ги изпрати да я търсят.
И почувства… нищо.
Само пустота и собствената си самота. Само тишина.
Неговата Сила не беше същата като на Бони. Не можеше да достигне единственото, което най-много обичаше, единственото, което имаше значение за него.
Никога в живота си досега не се бе чувствал тъй самотен.
— Ти искаш какво? — повтори Бони учудено.
— Някакъв откъс от архивите за историята на Фелс Чърч. Особено свързаните с основателите му — каза Стефан. Всички седяха в колата на Мередит, паркирана на дискретна дистанция от къщата на Вики. Беше на следващия ден и вече се смрачаваше. С изключение на Стефан, току-що се бяха върнали от погребението на Сю.
— Това е свързано със Сю, нали? — Черните очи на Мередит, уравновесени и умни, се втренчиха изпитателно в Стефан. — Смяташ, че така ще можеш да разрешиш загадката.
— Вероятно — призна той. Беше прекарал целия ден в размисъл. Бе загърбил болката, която го измъчваше предишната нощ, и отново си възвърна самоконтрола. Макар да не можеше да достигне до Елена, можеше поне да оправдае вярата й в него, като направи това, което тя искаше от него. Намираше утеха в работата, в концентрирането върху задачата. Така владееше емоциите си. — Хрумна ми една идея — додаде той — какво може да се е случило, само че засега е изстрел в тъмното и не искам да я споделям с вас, преди да съм сигурен.