Мат притегли друг стол и го възседна.
— Чудесно. Слушам те. — Очите му оставаха напрегнато предизвикателни, но зад фасадата Стефан долови обърканост и обида, които отдавна се бяха загнездили там.
— Виждал съм много зло, Мат, повече, отколкото можеш да си представиш — поде Стефан. — Дори съм живял с него. То винаги е било част от мен независимо колко съм се съпротивлявал. Понякога съм си мислел, че цялата човешка раса е зла, макар и в много по-малка степен, отколкото моята вампирска раса. Също така понякога съм разсъждавал, че има толкова много зли хора и вампири в нашите две раси, че няма значение какво се случва с тези, които са добри. Трябва да си призная, че и аз не зная повече от теб. Не мога да ти кажа дали има смисъл или дали всичко ще се оправи. — Стефан погледна Мат право в очите и заговори натъртено: — Но нека и аз те попитам: и какво от това?
Мат се взря учудено в него.
— Как така „и какво от това“?
— Ами така. И какво от това.
— Значи ако вселената е изпълнена със зло и ако нищо не можем да направим и да променим, това няма значение? — Гласът на Мат се повишаваше все повече ведно с недоумението му.
— Да, какво от това? — повтори Стефан и се наведе напред. — Какво ще направиш, Мат Хъникът, ако всички лоши неща, които каза, са истина? Какво ти лично ще направиш? Ще престанеш да се бориш и ще се присъединиш към акулите ли?
Мат сграбчи ядосано облегалката на стола.
— За какво говориш?
— Знаеш, че можеш да го направиш. Деймън през цялото време все това повтаря до втръсване. Можеш да се присъединиш към страната на злото, печелившата страна. И реално никой няма да те обвини, защото ако цялата вселена е устроена така, защо и ти да не си такъв?
— Как ли не, по дяволите! — избухна Мат. Сините му очи пламтяха и той се надигна от стола. — Може би това е пътят, избран от Деймън! Но само защото всичко изглежда безнадеждно, не означава, че трябва да спрем да се борим. Дори и да знаех, че е абсолютно безнадеждно, пак щях да се опитвам. Длъжен съм да опитам, дяволите да ме вземат!
— Уверен съм в това. — Стефан се облегна назад и леко се усмихна. Беше уморена усмивка, но показваше колко близък му беше сега Мат. И като видя промяната на лицето на Мат разбра, че и той усеща същото. — Защото и аз се чувствам по същия начин — продължи Стефан. — Не е извинение да се предадем само защото всичко изглежда така, сякаш сме обречени да изгубим. Длъжни сме да опитаме… тъй като другият избор е просто да се предадем.
— Не съм готов да се предам пред каквото и да е — процеди Мат през зъби. Имаше вид на човек, намерил своя път обратно през огъня, който го бе изгарял вътрешно. — При това завинаги — добави той.
— Да, добре, макар че завинаги е много дълъг период от време — отбеляза Стефан. — Но за това, което си струва, аз също съм готов да се боря и да не се предавам. Не зная дали ще е възможно, но ще опитам.
— Това е всичко, което всеки един от нас може да направи — рече Мат, избута бавно стола и се изправи. Напрежението бе изчезнало от мускулите, а очите му се бяха избистрили. Станаха почти пронизващо сините очи, които Стефан помнеше. — Добре — тихо рече Мат. — Щом си открил това, за което дойде, по-добре да се връщаме при момичетата.
Стефан замълча за момент, докато трескаво обмисляше различни варианти.
— Мат, ако не греша за това, което става тук, момичетата за известно време ще бъдат оставени на спокойствие. Но ти все пак отиди при тях и ги провери. Аз ще остана още малко тук, защото има нещо, което бих искал да прочета… за един тип, наречен Жервез от Тилбъри, който е живял в началото на тринадесети век.
— Брей, по-рано дори и от теб, а? — подкачи го Мат, а Стефан се усмихна вяло. Останаха така закратко, загледани един в друг.
— Добре. Предполагам, че ще се срещнем при Вики. — Мат се обърна към вратата, но после се поколеба. Извърна се рязко към Стефан и протегна ръка. — Стефан, да знаеш, радвам се, че се завърна.
Стефан пое ръката му.
— Радвам се да го чуя. — Това бе всичко, което успя да каже, но го изпълни топлина, която стопи пронизващата го болка.
Както и част от самотата му.
8
От мястото, където беше паркирана колата, седналите вътре Бони и Мередит виждаха само прозореца на стаята на Вики. Щеше да е по-добре да се приближат още към къщата, но тогава някой можеше да ги види.