— Взех я назаем — възрази Стефан обиден. — Нали за това са библиотеките? И освен това копирах, каквото ми бе необходимо от дневника.
— Искаш да кажеш, че си открил, каквото търсеше? Успял си? Тогава трябва всичко да ни разкажеш, както обеща! — развълнува се Бони. — Хайде да отидем в пансиона.
Стефан изглеждаше леко изненадан, когато научи, че Деймън се е появил в двора на Вики и останал да дежури там, но не каза нищо. Мат не уточни как се беше появил Деймън и забеляза, че и Бони го премълча.
— Вече съм почти сигурен какво се случва във Фелс Чърч. И впрочем наполовина съм решил загадката — заяви Стефан, след като се настаниха в таванската му стая в пансиона. — Но съществува един-единствен начин да го докажем. Нуждая се от помощ, но това не е нещо, за което бих ви помолил без сериозно да го обмислите. — Докато говореше, погледна към Бони и Мередит.
Те също се спогледаха, след което пак се обърнаха към него.
— Този тип уби една от приятелките ми — каза Мередит. — А друга наша приятелка докара до лудост. Ако ти е нужна помощта ни, имаш я.
— Каквото и да ни струва — добави Бони.
— Това ще е нещо опасно, нали? — попита Мат. Не можа да се сдържи. Сякаш Бони не бе изстрадала достатъчно…
— Да, опасно е. Но ти сам знаеш, че единствено така можем да се преборим.
— Дяволски е прав — промърмори Бони. Всички забелязаха как Мередит се опита да потисне усмивката си. Накрая трябваше да се извърне настрани, за да се засмее на спокойствие.
— Предишният Мат се върна — обясни тя, когато Стефан я попита какво е толкова смешно.
— Липсваше ни — добави Бони.
Мат не можа да разбере защо всички му се усмихнаха и му стана неудобно. Затова отиде до прозореца и се опря на перваза.
— Това е опасно. Не се шегувам и няма да ви заблуждавам, че не е — обясни Стефан на момичетата. — Но това е единственият ни шанс. Цялата работа е малко сложна и най-добре ще е да започна от начало. Трябва Да се върнем към основаването на Фелс Чърч…
Той продължи да им разказва до късно през нощта.
Четвъртък, 11 юни
7 ч. сутринта
„Мило дневниче,
Снощи не можах да пиша, защото се прибрах много късно. Мама пак ме посрещна крайно разстроена. Щеше да изпадне в истерия, ако знаеше с какво всъщност се занимавам — придружавам вампири и планирам нещо, което може да ме убие. Което може да изтреби всички ни.
Стефан има план как да заложи капан на убиеца на Сю. Това ми напомня на някои от плановете на Елена… и тъкмо това не ми дава покой. Те винаги звучаха чудесно, но в повечето случаи се проваляха.
Обсъдихме и това кой да се нагърби с най-опасната работа и решихме да е Мередит. Което е добре дошло за мен… искам да кажа, че тя е по-силна и по-атлетична, пък и винаги е съумявала да запази самообладание, когато нещо здравата се обърка. Но в същото време малко ме обиди това, че всички толкова бързо избраха нея. Особено от Мат не го очаквах. Искам да кажа, че не съм толкова смотана. Зная, че не съм умна колкото другите и сигурно не съм толкова добра в спорта или хладнокръвна, когато стане напечено, но пък и не съм пълна глупачка. Все за нещо ме бива.
Както и да е, решихме да го направим след завършването. Всички ще участваме, освен Деймън, който ще пази Вики. Странно е, но сега му имаме доверие. Дори и аз. Въпреки това, което ми стори снощи, не мисля, че ще позволи Вики да бъде наранена.
Вече не сънувам Елена. Мисля, че ако това отново се случи, ще се разкрещя като обезумяла. Или никога вече няма да заспя. Защото повече просто не мога да издържам.
А сега по-добре ще е да заспивам. Надявам се, че в неделя ще разрешим мистерията и ще заловим убиеца. Аз вярвам в Стефан.
Надявам се също да не забравя моята част.“
9
— И така, дами и господа, представям ви випуск 1992!
Заедно с останалите си съученици Бони хвърли шапката си високо във въздуха. Свърши се, въздъхна тя. Каквото и да се случи тази вечер, Мат, Мередит и аз вече завършихме. През последната учебна година имаше немалко моменти, когато тя сериозно се съмняваше, че ще доживее това.
Бони очакваше, че заради смъртта на Сю церемонията по дипломирането на випуска ще е вяла и тъжна. Но вместо това се редуваха прояви на френетична възбуда. Сякаш всички празнуваха, че още са живи… преди да е станало много късно.