— Само на това си способна, Бони Маккълоу — заговори Мередит след малко с мъртвешки снишен глас. — Вече никога няма да ти проговоря. — Обърна се на токчетата си и си тръгна.
— Никога е слабо казано според мен! — изкрещя Бони след отдалечаващия се гръб на Мередит.
Всички побързаха да извърнат погледи, когато Бони се озърна наоколо. Но нямаше съмнение, че през последните минути двете с Мередит бяха в центъра на всеобщото внимание. За да запази сериозната си физиономия. Бони прехапа бузата си отвътре и се приближи към Мат, който най-после се беше отървал от агента, набиращ млади футболисти.
— Как беше? — попита тя.
— Добре.
— Не мислиш ли, че малко прекалих с плесницата? Ние всъщност не я бяхме планирали. Просто така ми хрумна на момента. Дали не беше прекалено очебийно…
— Добре беше, съвсем добре — успокои я Мат, но мислите му явно бяха заети с друго. Нямаше и следа от унилия младеж, апатичен и самовглъбен, когото бяха свикнали да виждат през последните няколко месеца.
— Какво има? Да не би нещо в плана да се е объркало? — разтревожи се Бони.
— Не, не. Слушай, Бони, доста мислих. Нали ти бе тази, която откри тялото на господин Танър в Къщата на духовете миналата година на Хелоуин?
Бони се сепна и потръпна неволно от отвращение.
— Ами, да, аз първа открих, че е мъртъв, наистина мъртъв, а не че само се преструва на такъв. Защо, за Бога, реши точно сега да говорим за това?
— Защото само ти можеш да ми отговориш на следния въпрос: възможно ли е господин Танър да е насочил нож към Деймън?
— Какво?
— Само ми кажи възможно ли е?
— Аз… — Бони примигна и се намръщи. После сви рамене. — Предполагам, че да. Да, сигурно така е станало. Помня, че имитирахме ритуал на друидите, беше сцена на принасяне в жертва и ножът, който използвахме, беше истински. Преди това говорихме да използваме някакъв фалшив, но понеже трябваше да лежи точно до господин Танър, си казахме, че ще е достатъчно безопасно. Колкото до… — Бони се намръщи още повече. — Мисля, че когато открих тялото, ножът беше захвърлен настрани, не беше, където трябваше да бъде. Но си казах, че може някое хлапе да го е преместило. Мат, защо ме разпитваш за това?
— Просто е свързано с нещо, което Деймън ми каза — отвърна Мат, отново вперил поглед някъде надалеч. — Чудех се дали може да е истина.
— О, така ли? — Бони го изчака да каже още нещо, но той повече не проговори. — Добре — рече накрая тя, — ако този въпрос е изяснен, моля те, би ли се върнал обратно на земята? И не мислиш ли, че би могъл да ме прегърнеш през рамо? Дори само за да покажеш, че си на моя страна и че няма шанс ти да се озовеш тази вечер с Мередит на гроба на Елена?
Мат изсумтя, но отнесеният му поглед се стопи. След кратко колебание той преметна ръка през рамото й и я притисна към себе си.
Това е нещо вече преживяно или déjà vu, както му казват французите, припомни си Мередит. Проблемът беше, че не можеше да си спомни кое точно от предишните й преживявания на гробището й напомняше за тази нощ. Вече толкова много й се бяха насъбрали.
Всъщност всичко беше започнало именно от тук. Тъкмо тук Елена се закле да не намери покой, докато Стефан не стане неин. Тогава тя накара Бони и Мередит да се закълнат, при това с кръвна клетва, че ще й помагат. Колко подходящо, каза си Мередит.
Също тук Тайлър беше нападнал Елена през нощта след бала за началото на учебната година. Но Стефан я спаси и така започна всичко. Да, много беше видяло това гробище.
Гробището беше свидетел на това как миналия декември тук, на хълма край разрушената църква, се бяха събрали цяла група, за да открият леговището на Катрин. Седем от тях бяха слезли в криптата: Мередит заедно с Бони, Мат и Елена, придружавани от Стефан, Деймън и Аларик. Но само шестима от тях бяха излезли навън, без да пострадат. Когато изнесоха Елена оттам, то беше, за да я погребат.
Това гробище беше началото и краят на историята. А може би тази вечер щеше да има друг край на драмата.
Мередит тръгна натам.
Така ми се иска сега да си тук, Аларик, мислеше си тя. Оптимизмът ти, познанията ти за свръхестественото щяха да са ми от полза… е, и не бих имала нищо против яките ти мускули.
Надгробната плоча на Елена се издигаше в новото гробище, където тревата още се поддържаше, а гробовете бяха отрупани с венци и букети цветя. Камъкът беше съвсем семпъл, само с един кратък надпис. Мередит приседна край него и остави пред плочата букетчето рози. После бавно сложи до розите пискюла в червено и черно, който бе свалила от шапката си. В този призрачен полумрак двата цвята изглеждаха почти еднакво. След това Мередит зачака.