— Къде се крие той, Тайлър? — прекъсна го Стефан рязко. — Всеки вампир се нуждае от място, където да спи. Къде е той?
— Ще ме убие, ако ти кажа това. По-скоро направо ще ме изяде, човече. Боже мой, ако ти кажа какво направи с онзи елен, преди да издъхне… — Смехът на Тайлър стихна в нещо като хлипания.
— Тогава е по-добре да ни помогнеш да го унищожим, преди да успее да ни намери, нали? Кое е слабото му място? В какво е уязвим?
— Господи, онзи елен… — разциври се Тайлър.
— Спомняш ли си Сю? И над нея ли се разплака? — сряза го Стефан грубо. Отново посегна към брадвата. — Мисля, че само ни губиш времето.
Брадвата отново се издигна във въздуха.
— Не! Не! Слушай какво ще ти кажа сега, ще ти разкрия нещо важно. Работата е там, че има един вид дърво, което може да го нарани… ама не да го убие, а само да го нарани. Той ми призна това, ала не ми разкри името на това дърво! Кълна ти се, че казвам истината!
— Не си достатъчно убедителен, Тайлър — поклати глава Стефан.
— За Бога… ще ти кажа къде ще бъде той тази вечер. Ако побързаш, може би ще успееш да го спреш.
— Какво искаш да кажеш с това „къде ще бъде тази вечер“? Говори по-бързо, Тайлър!
— Добре. Ще отиде при Вики. Каза ми, че довечера ще се сдобием с нова жертва. Това не ти ли помага? Ако побързаш, можеш да го заловиш там!
Стефан се смрази. Сърцето на Мередит се разтуптя диво. Вики. Въобще не бяха очаквали нападение срещу Вики.
— Деймън я пази сега — припомни им Мат. — Нали така, Стефан? Така ли е?
— Предполагам, че да — изрече Стефан. — Оставих го там по здрачаване. Ако нещо се е случило, би трябвало да ме повика…
— Ех, момчета — прошепна Бони. Очите й се разшириха от тревога, а устните й потрепнаха. — Мисля, че по-добре веднага да тръгваме натам.
Те се втренчиха в нея за миг, след което всички се размърдаха. Стефан пусна брадвата на пода и тя отново издрънча.
— Хей, не можете да ме оставите така! Не мога да помръдна! А той ще се върне за мен! Върнете се да ми отвържете ръцете! — разкрещя се Тайлър. Но никой не му обърна внимание.
Спуснаха се на бегом по хълма надолу и се наблъскаха в колата на Мередит. Тя подкара с пълна скорост, като опасно остро режеше завоите, без да спазва стоп–знаците, макар че част от нея никак не желаеше да се доближава до къщата на Вики Бенет. Искаше й се да обърне колата назад и да поеме в съвсем друга посока.
Аз съм спокойна, винаги съм успявала да запазя спокойствие, повтаряше си Мередит. Но това беше само външно. Мередит много добре знаеше колко й струва да изглежда външно спокойна, когато в нея всичко вреше и кипеше.
Взеха последния завой по Бърч стрийт, но Мередит удари спирачките.
— О, Господи! — изкрещя Бони от задната седалка. — Не! Не!
— Бързо — пришпори ги Стефан. — Може би все още има някакъв шанс.
Рязко отвори вратата и изскочи навън още преди колата да спре. Но зад гърба му Бони плачеше неудържимо.
11
Колата спря зад един от полицейските автомобили, паркиран напречно на улицата. Всичко наоколо бе окъпано в синя и червена светлина от мигащите лампи на полицейските коли, спрели пред къщата на семейство Бенет.
— Останете тук — нареди им Мат с рязък тон, преди да изскочи навън, за да настигне Стефан.
— Не! — надигна глава Бони. Искаше да го сграбчи за ръката, за да се върне при нея. Не можеше да преодолее отвратителното повдигане в стомаха си, което изпита още когато Тайлър спомена за Вики. Но беше твърде късно. Още от завоя на улицата Бони разбра, че беше прекалено, безвъзвратно късно. Мат също беше сломен от гледката.
— Ти остани, Бони. И дръж вратата заключена. Аз ще ги последвам — каза й Мередит.
— Не! До гуша ми дойде всеки да ми казва да остана! — изкрещя Бони и трескаво задърпа колана си, докато най-после го разкопча. Все още плачеше, но виждаше достатъчно, за да изскочи от колата и да се втурне към къщата. Зад себе си чу задъханото дишане на Мередит.
Цялата суматоха бе в предната част на къщата — някакви хора крещяха, една жена пищеше, от полицейските радиостанции се чуваха накъсаните гласове на диспечерите. Бони и Мередит се насочиха право към задния двор, към прозореца на стаята на Вики. Какво не е наред в тази сцена, трескаво се питаше Бони, докато наближаваха задния двор. Не можеше да се отрече, че нещо не беше както трябва, но не успяваше да се досети какво бе то. Прозорецът на Вики беше отворен, но той нямаше как да е отворен! Средното му стъкло не можеше да се отваря. Как тогава завесите в нейната стая се ветрееха навън като краища на риза…