Това накара всички останали да се размърдат. Стефан мълчаливо се извърна, без да отрони дума, без да посмее да погледне някого от спътниците си в очите, докато ги следваше по обратния път към улицата. Полицейските автомобили и линейката ги нямаше, така че стигнаха до гробището без инциденти.
Но когато влязоха в разрушената църква, Тайлър го нямаше там.
— Оставихме го с отвързани крака — тежко въздъхна Мат и сви устни в недоволна гримаса. — Сигурно се е измъкнал пеша оттук, тъй като колата му все още е в подножието на хълма.
Или е бил отвлечен, помисли си Бони. Но по каменния под нямаше никакви следи, които да подскажат какво се е случило.
Мередит се отдръпна до срутената стена, висока само до коляното, приседна на нея и подпря главата си с ръка, притискайки основата на носа.
Бони пък отново бе обзета от мрачни мисли.
Във всичко се бяха провалили. Това бе равносметката от тази вечер. Те бяха изгубили битката, а той я беше спечелил. Всичко, с което се бяха заловили, завърши с неуспех.
А Стефан — за това Бони бе готова да се закълне — поемаше върху плещите си цялата отговорност.
Погледна към чернокосата му глава, ниско наведена на предната седалка, докато се връщаха обратно към стаята му в пансиона. Друга, още по-тревожна мисъл внезапно обсеби съзнанието й, изпрати предупредителни сигнали по нервите й. Сега Стефан въплъщаваше всичко, на което можеха да разчитат, за да ги брани от злото, особено след като Деймън ги бе изоставил. А самият Стефан в момента беше толкова сломен и изтощен…
Бони прехапа устни, докато Мередит паркираше колата отзад до обора. В ума й се оформи една идея. Мисълта я разтревожи, дори изплаши, но след като погледна още веднъж към Стефан, решителността й се затвърди.
Ферарито още стоеше паркирано зад обора. Очевидно Деймън го беше изоставил. Бони се запита как възнамеряваше да се придвижва из околността, но тогава си спомни за крилете. Кадифеномеки, но големи и силни гарванови криле, отразяващи цветовете на дъгата по перата си. На Деймън явно сега не му беше нужен автомобил.
Влязоха в пансиона точно когато Бони позвъни от мобилния си телефон на родителите си, за да ги предупреди, че ще спи при Мередит. Идеята беше нейна. Но след като Стефан пое нагоре по стълбите към стаята си на тавана, Бони спря Мат още на входната врата.
— Мат, ще ми направиш ли една услуга?
Той се извърна и сините му очи се разшириха от учудване.
— Тази фраза е свързана с най-лошите ми спомени. Всеки път, когато Елена изричаше тези думи…
— Не, не, сега няма нищо ужасяващо. Просто искам да се погрижиш за Мередит, да се увериш, че тя ще се прибере спокойно в дома си и така нататък. — Посочи с ръка към приятелката си, която се връщаше към колата си.
— Но ти няма ли да се върнеш с нас?
Бони погледна през отворената врата към стълбите.
— Не, мисля да остана за малко. Стефан може после да ме отведе у дома. Искам само да поговоря с него за нещо.
Мат изглеждаше доста объркан.
— Че за какво толкова има да си говорите?
— Просто така, за нещо, което сега не мога да ти обясня. Ще го направиш ли, Мат?
— Но… е, добре. И без това съм твърде уморен, за да се занимавам сега с каквото и да е. Прави каквото искаш. Утре ще те видя, нали? — Тръгна си, сподавил раздразнението си.
Бони се учуди на реакцията му. Защо му бе нужно да се интересува, при това, след като е толкова уморен, дали тя ще разговаря със Стефан? Но нямаше повече време да си блъска главата над този въпрос. Само вдигна рамене, обърна се към стълбите и започна да се изкачва към горния етаж.
Нямаше крушка на полилея в таванската стая, затова Стефан беше запалил свещ. Лежеше напреки на леглото си, единият му крак висеше от него, очите му бяха затворени. Може би спеше. Бони се промъкна на пръсти и се опита да се успокои, като си пое дълбоко дъх.
— Стефан?
Той отвори очи.
— Мислех, че си си тръгнала.
— Те си тръгнаха, но аз не. — Господи, колко е блед, помисли си Бони. Импулсивно пристъпи още по-близо към него.
— Стефан, аз много мислих. След заминаването на Деймън ти оставаш единствената ни закрила срещу убиеца. А това означава, че трябва да имаш много сили, колкото може повече. Е, така се случи, че на мен се пада участта да… нали знаеш… може да ти е необходима моята… — Гласът й затрепери. Тя несъзнателно започна да отвързва превръзката на ръката си. Раната от порязването на онова стъкло още кървеше леко.