Обгърна я непоносима яркост. После премина в мрака.
В погребалния дом беше студено. Бони се огледа смутено наоколо, като се зачуди как е попаднала тук и се опита да подреди мислите си. Беше съвсем сама и поради някаква причина това я безпокоеше. Не трябваше ли да присъства още някой? Отново се огледа, за да види дали няма да се появи.
В съседната стая видя светлина. Бони пристъпи натам и сърцето й се разтуптя. Беше залата за поклонения и бе пълна с високи свещници, в които мъждукаха и трепкаха бели свещи. В средата на кръга от свещници беше положен бял ковчег с вдигнат капак.
Стъпка по стъпка, сякаш невидима сила я теглеше натам, Бони се приближаваше към ковчега. Не искаше да погледне вътре. Но беше длъжна да го стори. Защото в ковчега имаше нещо, което я очакваше.
Цялото помещение се обля с меката бяла светлина от свещите. Сякаш всичко плаваше като остров сред море от лъчи. Но тя не искаше да погледне…
Пристъпяйки едва–едва като на забавен каданс, тя стигна до ковчега и се взря в белия сатен, с който беше застлан отвътре. Ковчегът беше празен.
Бони затвори капака и се облегна на него с въздишка.
Тогава с периферното си зрение долови някакво леко движение и се завъртя.
Беше Елена.
— О, Господи, така ме изплаши — каза Бони.
— Мисля, че ти казах повече да не идваш тук.
Този път косата й беше свободно пусната, разстлана върху раменете й и спускаща се по гърба като бледозлатист пламък. Носеше тънка бяла рокля, която меко проблясваше на светлината на свещите. Самата тя приличаше на свещ, сияеща, пръскаща светлина. Пристъпваше с боси крака.
— Дойдох тук, за да… — Бони не можа да продължи, защото някаква мисъл, макар и смътна, не й даваше покой. Това беше нейният сън, нейният транс. Трябваше да може да си го припомни. — Дойдох тук, за да можеш да видиш Стефан — спомни си тя.
Очите на Елена се разшириха, устните й се раздалечиха. Бони познаваше това нейно изражение на желание, на почти неустоим копнеж. Същото бе видяла изписано и по лицето на Стефан преди по-малко от четвърт час.
— О — прошепна Елена, като преглътна, все още със замрежени очи. — Ох, Бони… но аз не мога.
— Защо не можеш?
Сега в очите на Елена заблестяха сълзи. Устните й се разтрепериха.
— Какво ще стане, ако всичко започне да се променя? Какво ще стане, ако той се появи и… — Тя притисна ръка към устата си и Бони неволно си спомни предишния си сън, когато зъбите й се ронеха като дъжд. Бони видя и ужаса в очите й, който беше напълно разбираем.
— Нима не разбираш? Няма да мога да издържа, ако се случи нещо подобно — зашепна Елена. — Ако той ме види в това състояние… Не мога да контролирам нещата тук, аз не съм достатъчно силна. Бони, моля те, не го води тук. Кажи му колко дълбоко съжалявам. Кажи му още… — Тя затвори очи, но сълзите й продължиха да се стичат.
— Добре. — Бони едва се сдържаше и тя да не се разплаче, но Елена имаше право. Концентрира се, за да стигне до съзнанието на Стефан, да му обясни какво й бе споделила Елена, за да му помогне да понесе разочарованието. Но в мига, в който се свърза с него, разбра, че е сгрешила.
— Стефан, не! Елена каза… — Но вече нямаше значение. Неговото съзнание беше по-силно от нейното и в мига, в който тя осъществи контакта, той взе надмощие. Той бе доловил същността на нейния разговор с Елена, но нямаше да приеме отговор „не“. Безпомощна, Бони се почувства надвита, докато усещаше как нейното съзнание все повече се приближаваше към кръга от светлината от свещниците. Усети присъствието му там, вече придобиващо някаква форма. Обърна се и го съзря. Видя черната му коса, напрегнатото му лице, зелените очи, свирепи като на сокол. И тогава, знаейки, че нищо повече не може да направи, тя отстъпи назад, за да могат да останат сами.
12
Стефан чу глас, изпълнен с болка, който тихо прошепна:
— О, не.
Глас, който не вярваше, че някога отново ще чуе. Глас, който никога нямаше да забрави. Ледени тръпки пробягаха по кожата му и той усети как тялото му се разтърси. Обърна се към гласа и вниманието му тутакси бе приковано, а съзнанието му почти рухна — не можеше да се справи наведнъж с толкова много връхлетели го емоции.
Очите му бяха премрежени и единственото, което в момента различаваше, бе някакво неясно сияние като от хиляди свещи. Но това нямаше значение. Той я усещаше. Същото присъствие, което беше усетил още първия ден при пристигането си във Фелс Чърч — златистобяла светлина, блестяща във възприятията му. Изобилие от удивителна красота, изгаряща страст и вибриращо усещане за пълнокръвен живот. Всичко това го задължаваше да продължи напред, да забрави за всичко останало.