— Оливър ли ти го каза?
— Разбира се. Съсипва си живота. А в известен смисъл ти го принуждаваш да го направи, скъпа. Когато избяга от него, той просто беше съсипан.
— Татко, аз… аз нямах представа.
— Никога не съм виждал по-нещастен човек.
— Не знам какво да кажа.
— Все още ли го обичаш?
— Винаги ще го обичам. Направих ужасна грешка.
— Е, в такъв случай може би не е прекалено късно.
— Но той ще се жени.
— Скъпа, защо да не изчакаме и да видим какво ще се случи? Може би ще се вразуми?
— Какво сте намислили, господин сенатор? — попита Питър Тейгър, когато сенаторът затвори.
— Аз?! — невинно изрече той. — Нищо. Просто връщам някои неща на мястото им. Мисля, че ще трябва да си поговоря с Оливър.
Същия следобед Оливър Ръсел влезе в кабинета на сенатора Дейвис.
— Радвам се да те видя, Оливър. Благодаря, че се отби. Изглеждаш много добре.
— Благодаря, Тод. Ти също.
— Е, остарявам, но правя каквото мога.
— Искал си да ме видиш, Тод?
— Да, Оливър. Заповядай.
Той седна на един стол.
— Искам да ми помогнеш по един правен проблем, който възникна в Париж. Една от моите компании там е закъсала. Наближава събрание на акционерите. Искам и ти да присъстваш на него.
— С удоволствие. Кога е събранието? Ще проверя ангажиментите си…
— Опасявам се, че се налага да тръгнеш днес следобед.
Адвокатът зяпна.
— Днес следобед?
— Не искам да те притеснявам, но току-що ми съобщиха за него. Самолетът ми чака на летището. Ще можеш ли да се справиш? Много е важно за мен.
Оливър се замисли.
— Ще се опитам да го вместя някак си.
— Много съм ти благодарен, Оливър. Знаех си, че мога да разчитам на теб. — Наведе се напред. — Наистина ме боли за това, което става с теб. Видя ли последните проучвания на общественото мнение? — въздъхна той. — Опасявам се, че си много назад.
— Знам.
— Не бих се разстроил толкова, но…
— Но…
— От теб би излязъл чудесен губернатор. Всъщност очакваше те страхотно бъдеще. Щеше да имаш пари… власт. Позволи ми да ти кажа нещо за парите и властта, Оливър. Парите не се интересуват кой ги притежава. Някой мухльо може да ги спечели в лотарията или пък да ги наследи, друг може да се сдобие с тях като обере банка. Но властта — това е нещо различно. Означава да владееш целия свят. Ако станеше губернатор на този щат, щеше да имаш възможност да влияеш върху живота на всички тук. Щеше да можеш да прокарваш закони, с които да помагаш на хората, а също и да налагаш вето на несполучливи закони. Веднъж ти обещах, че можеш да станеш президент на Съединените щати. Е, наистина вярвах в това. И си помисли за властта, Оливър. Да си най-важният човек в света, да управляваш най-силната страна на света. Струва си човек да си помечтае за това, нали? Просто си помисли. — Той бавно повтори: — Най-силният човек на света.
Оливър го слушаше и се чудеше какво цели.
— Говорих с Джан тази сутрин — каза сенаторът сякаш в отговор на неизречения му въпрос. — Тя е в Париж, в хотел „Риц“. Когато й съобщих, че ще се жениш, тя направо се разрида.
— Аз… аз съжалявам, Тод. Наистина съжалявам.
Сенаторът въздъхна.
— Просто жалко е, че вие двамата не можете отново да се съберете.
— Тод, следващата седмица ще се женя.
— Знам и не бих се намесил за нищо на света. Предполагам, че с годините ставам сантиментален, но за мен бракът е най-святото нещо на земята. Давам ти благословията си, Оливър.
— Благодарен съм ти.
— Знам, че си ми благодарен. — Той си погледна часовника. — Е, ще трябва да си отидеш вкъщи и да си стегнеш багажа. В Париж ще ти изпратят по факса историята и подробностите около събранието.
Оливър стана.
— Добре. И не се тревожи. Ще се погрижа за работите там.
— Сигурен съм в теб. Между другото, направил съм ти резервация в „Риц“.
На борда на луксозния „Чалънджър“ на път за Париж Оливър си мислеше за разговора със сенатора. От теб би излязъл чудесен губернатор. Всъщност те очакваше страхотно бъдеще… Позволи ми да ти кажа нещо за парите и властта, Оливър… Да имаш власт означава светът да е твой. Ако станеше губернатор на този щат, щеше да имаш възможност да влияеш върху живота на всички. Щеше да можеш да прокарваш закони, с които да помагаш на хората…
„Но аз нямам нужда от тази власт — убеждаваше се той. — Не. Ще имам чудесна жена. Двамата ще бъдем щастливи. Много щастливи.“
Когато пристигна на летище „Льо Бурже“ в Париж, там го чакаше лимузина.
— Накъде, господин Ръсел? — попита шофьорът.
„Между другото, направил съм ти резервация в «Риц».“