Чакаше я лимузина с шофьор.
— Госпожица Стюарт?
— Да.
— Господин Чеймбърс ви изпраща поздрави и ме помоли да ви заведа до хотела ви.
— Много мило от негова страна. — Лесли беше разочарована. Беше се надявала, че той самият ще дойде да я посрещне.
— Господин Чеймбърс пита дали ще приемете днес да вечеряте с него.
Всичко се нареждаше много добре.
— Предайте му, че за мен ще е удоволствие.
В осем часа същата вечер Лесли вечеряше с Хенри Чеймбърс. Той беше приятен на вид, с аристократични черти, прошарена кестенява коса и заразителен ентусиазъм.
С възхищение разглеждаше Лесли.
— Тод наистина беше прав, когато ми каза, че ми прави услуга.
Тя се усмихна.
— Благодаря.
— Какво те накара да решиш да дойдеш във Финикс, Лесли?
„Ти не трябва да научиш истинската причина“ — помисли си тя и отговори:
— Слушала съм толкова много за този град и си помислих, че може да ми хареса да поживея тук.
— Страхотен град е. Наистина ще ти хареса. Аризона си има всичко — Големия каньон, пустиня, планини. Можеш да намериш каквото си поискаш тук.
„И си го намерих“ — каза си Лесли.
— Ще ти е нужна квартира. Сигурен съм, че мога да ти помогна.
Тя знаеше, че парите, с които разполага, ще й стигнат само за три месеца. Но както предполагаше, осъществяването на плана й не отне повече от два месеца.
В книжарниците беше пълно с наръчници за жени, които искат да си намерят съпрузи. Различните полезни съвети варираха от „Прави се на недостъпна“ до „Вържи го в леглото“. Лесли не последва нито едно от тези напътствия. Не разчиташе на физическата връзка. Имаше си своя тактика. Хенри никога не беше познавал жена като нея. Той принадлежеше към генерацията мъже, които смятаха, че ако блондинките са красиви, то те задължително са тъпи. Никога не му беше хрумвало, че просто бе попадал на жени, които бяха красиви и не дотам умни. За него Лесли беше като прозрение. Тя беше интелигентна и с нея можеше да се разговаря на най-различни теми.
Говореха си за философия, религия и история.
— Мисля, че чете много и на различни теми, за да не изостава от мен — сподели пред свой приятел Хенри.
За Хенри Чеймбърс присъствието на младата жена беше изключително приятно. Той с гордост я показваше на приятелите си. Заведе я на Фестивала по изящни изкуства и на театър. Наблюдаваха играта на „Финикс Сънс“ в „Америка Уест Арина“, посетиха галерията „Лайън“ в Скотсдейл, музикалната зала „Симфъни Хол“ и малкото градче Чандлър, където изгледаха един парад. Една вечер отидоха на хокеен мач.
— Наистина много ми харесваш, Лесли — каза Хенри след мача. — Смятам, че си подхождаме. Искам да се любим.
Тя го хвана за ръка и тихо отвърна:
— И не мен ми харесваш, Хенри, но отговорът ми е не.
На следващия ден имаха среща на обяд. Хенри се обади на Лесли:
— Защо не дойдеш в редакцията на вестника? Искам да го разгледаш.
— С удоволствие. — Точно това чакаше. Във Финикс имаше още два вестника — „Аризона Рипъблик“ и „Финикс Газет“. Вестникът на Хенри, „Финикс Стар“, беше единственият губещ вестник.
Канцелариите и печатницата на „Финикс Стар“ бяха по-малки, отколкото бе очаквала. Хенри я разведе и докато наблюдаваше, Лесли си мислеше: „Това няма да свали губернатор или президент.“ Но от него поне можеше да се започне. Тя си имаше планове за този вестник.
Прояви интерес към всичко, което видя. Непрекъснато задаваше въпроси на Хенри, а той се обръщаше за отговор към Лайл Банистър, главния редактор. Младата жена се учуди, че Чеймбърс е толкова зле осведомен за работата на вестника и че проявява толкова малко загриженост. Това я подтикваше да научи всичко за работата му.
Случи се в „Боргата“, ресторант с декор, подобен на стар италиански селски замък. Вечерята беше великолепна. Бяха си поръчали омар, телешко-медальон със сос беарнез, бели аспержи-винегрет и суфле „Гран Марние“. Хенри Чеймбърс беше очарователен и компанията му й беше приятна, а вечерта беше прекрасна.
— Обичам Финикс — казваше той. — Човек не би повярвал, че само преди петдесетина години тукашното население е било само шестдесет и пет хиляди. Сега е над милион.
— Какво те накара да вземеш решение да напуснеш Кентъки и да се преселиш тук, Хенри? — полюбопитства Лесли.
Мъжът вдигна рамене.
— Всъщност не аз взех това решение. Заради проклетите ми дробове беше. Докторите не знаеха колко още ми остава да живея. Казаха ми, че аризонският климат ще ми се отрази най-добре. И така, аз реших да прекарам остатъка от живота си, независимо колко дълъг, в удоволствие. — Той й се усмихна. — И ето ни двамата. — Хвана ръката й. — Когато ми казваха колко добре ще ми се отрази, направо са си нямали представа. Нали не мислиш, че съм прекалено стар за теб? — нетърпеливо попита той.