Джо Райли беше грубоват на вид ирландец към четиридесетте. Повече от петнадесет години работеше в печатницата. Преди три години го бяха избрали за шеф на профсъюза и си беше създал име на човек, който трудно отстъпва при преговори в тоя бранш. Лесли се спря за миг и го погледа как флиртува с Ейми.
— … а после мъжът се обърнал към нея и казал: „Лесно ти е на тебе, но как ще се върна?“ — разказваше той.
Секретарката се засмя:
— Откъде ги научаваш все такива, Джо?
— Отварям си ушите, скъпа. Какво ще кажеш да се видим довечера?
— С удоволствие.
Райли вдигна поглед и видя Лесли.
— Добър ден, госпожо Чеймбърс.
— Добър ден, господин Райли. Влезте, моля.
Двамата седнаха в залата за конференции.
— Искате ли кафе? — предложи Лесли.
— Не, благодаря.
— Нещо по-силно?
Той се ухили.
— Знаете, че е забранено да се пие в работно време, госпожо Чеймбърс.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Исках да си поговорим, защото чух, че сте много справедлив човек.
— Опитвам се.
— Не мислете, че съм против профсъюза. Смятам, че вашите поддръжници заслужават нещо, но това, което искате, е неразумно. Някои от навиците им ни струват милиони долари годишно.
— Може ли да уточните?
— Разбира се. През деня работят по-малко и си намират начини да работят по смените, в които се плаща извънреден труд. Някои от тях работят без прекъсване трите смени, както и цялата събота и неделя. Предполагам, че го наричат „да изкарат по нещо“. Вече не можем да си позволим подобно поведение. Губим средства, защото оборудването е остаряло. Ако можехме да внедрим нови производства…
— Аз съм против! Новото оборудване, което искате да внедрите, би изхвърлило хората ми на улицата, а аз нямам намерение да позволя на машините да изместят хората. На проклетите ви машини не им трябва храна, но моите хора трябва да ядат. — Той стана. — Договорът ни изтича следващата седмица. Или получаваме това, за което настояваме, или ще стачкуваме.
— Защо трябва да се забъркваш във всичко това? — попита Хенри, когато вечерта Лесли му спомена за срещата. — Трябва да се примирим с профсъюзите. Нека да ти дам един съвет, скъпа. Тези неща не ги разбираш, а освен това си жена. Остави мъжете да се занимават с това. Нека не… — Замълча, останал без дъх.
— Добре ли си?
Той кимна.
— Днес ходих при скапания ми доктор и той ми каза да си взема кислородна бутилка.
— Аз ще ти я набавя — каза Лесли. — И ще ти взема сестра, така че докато съм…
— Не! Нямам нужда от сестра. Просто… просто съм малко уморен.
— Хайде, Хенри, иди да си легнеш.
— Ти иди, скъпа — каза Хенри три дни по-късно, когато тя свика извънредно събрание на борда на директорите. — Аз ще си остана тук и ще си почивам.
Кислородната бутилка му беше помогнала, но той все още се чувстваше отпаднал и потиснат. Лесли се обади на лекаря му.
— Прекалено много е отслабнал и изпитва болка. Сигурно има начин да му се помогне.
— Госпожо Чеймбърс, правим всичко по силите ни. Просто се погрижете да си почива достатъчно и да не спира лекарствата.
Лесли седеше и гледаше как Хенри се задъхва от усилие и кашля.
— Съжалявам за събранието — каза той. — Ти ще се справиш с борда. Не че нещо може да се направи.
Тя само се усмихна.
ПЕТА ГЛАВА
Членовете на борда на директорите се бяха събрали около масата в залата за конференции, пиеха кафе и похапваха гевречета с топено сирене в очакване на Лесли.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, дами и господа — каза тя, когато пристигна. — Хенри ви изпраща поздрави.
Нещата се бяха променили от първото събрание на борда, на което Лесли беше присъствала. Тогава членовете му се бяха отнесли с пренебрежение към нея като към натрапница. Но след време, когато Лесли доста понаучи за бизнеса и започна да дава ценни предложения, тя си спечели уважението им. Преди да започнат, Лесли се обърна към Ейми, която поднасяше кафе:
— Ейми, искам да присъстваш.
Секретарката я погледна изненадано.
— Опасявам се, че не съм много добре със стенографията, госпожо Чеймбърс. Синтия може по-добре да се справи с…
— Не искам да водиш протокола. Просто запиши всички решения, които вземем.
— Да, госпожо. — Тя си взе бележник и писалка и седна на един стол до стената.
Лесли се обърна към събралите се:
— Изправени сме пред проблем. Договорът ни с печатарския профсъюз почти изтече. От три месеца вече преговаряме и не можем да постигнем споразумение. Трябва да вземем решение, и то бързо. Всички сте прочели докладите, които ви изпратих. Иска ми се да чуя вашето мнение.