Няколко минути Джо мълчаливо се взира в нея.
— Вие сте забележителна дама.
— Е, чак пък толкова. Обмислих сериозно проблема и открих едно много просто разрешение. Можете да нанесете някои повреди, които лесно ще се отстранят, и да принудите комисията да преговаря с вас или тихомълком да обявите стачка, която да продължи толкова дълго, че вестникът никога да не може да стъпи на крака. Единственото нещо, което ме интересува, е да запазя вестника.
Райли се усмихна:
— Позволете да ви почерпя едно кафе, госпожо Чеймбърс.
Стачка!
През нощта в петък, една минута след полунощ, под ръководството на Джо Райли печатарите започнаха стачни действия. Те чупеха части на машини, преобръщаха маси, пълни с оборудване, и подпалиха две преси. Един пазач, опитал се да ги спре, беше пребит. Печатарите, започнали с намерението просто да извадят от строя една-две преси, така се разпалиха, че унищожаваха всичко.
— Нека тия копелета разберат, че не могат да ни разиграват! — извика някой.
— Без нас няма вестник!
— Ние сме „Стар“!
Хората още повече се ожесточиха. Печатницата се превръщаше в развалина.
В разгара на суматохата от четирите краища на залата внезапно блеснаха прожектори. Печатарите спряха и объркано се заоглеждаха. Близо до вратите телевизионни камери записваха ожесточената сцена и разрушенията. До тях имаше репортери от „Аризона Рипъблик“, „Финикс Газет“ и няколко осведомителни агенции, които отразяваха безредиците. Събрали се бяха най-малко десетина полицаи и пожарникари.
Джо Райли ужасено се оглеждаше. Как се беше стигнало до това, по дяволите? Когато полицията започна да ги обгражда, а пожарникарите запръскаха с маркучите, той внезапно осъзна какво се бе случило и усети нещо като ритник в корема. Лесли Чеймбърс ги беше подвела! Когато хората видят разрушенията, които работниците са нанесли, никой нямаше да ги съжали. Общественото мнение щеше да е настроено срещу тях. Кучката през цялото време е знаела, че така ще се получи…
Само след час по телевизията излъчиха първия репортаж, а по радиото непрекъснато съобщаваха подробности за безпричинното разрушение. Световните осведомителни агенции пуснаха новината и всички се настроиха срещу работниците, посегнали срещу ръката, която ги храни. Това беше триумф за връзките с обществеността на „Финикс Стар“.
Лесли добре се беше подготвила. Тайно беше изпратила някои от служителите на „Стар“ до Канзас, за да се научат как да поддържат огромните преси и да се обучат работниците, нечленуващи в профсъюза, да работят по технологията студен печат. Веднага след инцидента два други стачкуващи профсъюза постигнаха споразумение с вестника.
След разгрома на профсъюзите и открилите се възможности за модернизация на вестникарската технология печалбите скочиха. Само за една нощ продуктивността се повиши с 20 процента.
На другия ден след стачката Ейми беше уволнена.
Късно следобед един петък, две години след сватбата им, Хенри се почувства зле. В събота сутринта състоянието му се влоши и Лесли повика линейка. Откараха го в болницата. В неделя Хенри Чеймбърс почина.
Той остави цялото си имущество на съпругата си.
На другия ден след погребението Крейг Макалистър посети Лесли.
— Исках да прегледаме някои юридически въпроси, но ако е прекалено рано…
— Не — отвърна тя. — Няма нищо.
След смъртта на Хенри тя изпитваше известна вина. Той беше мил и добър човек, а тя го беше използвала, за да си отмъсти на Оливър. И така, за нея смъртта на Хенри стана още една причина да унищожи Оливър.
— Какво ще направиш със „Стар“? — попита Макалистър. — Предполагам, че няма да си губиш времето с неговото управление.
— Точно това възнамерявам да направя. Ще го разширим.
Лесли си поръча един брой на „Мениджинг Едитър“, търговското списание, посочващо дилъри на вестници из всички щати на САЩ. Избра „Дъркс, Ван Есен и съдружници“ от Санта Фе, Ню Мексико.
— Обажда се госпожа Хенри Чеймбърс. Интересувам се от възможностите за закупуване на още един вестник и бих искала да проверите какво се предлага…
Оказа се, че вестник „Сън“ в Хамънд, Орегон, е обявен за продажба.
— Искам да отидеш там и да го видиш — каза Лесли на Макалистър.
След два дни той й се обади:
— Няма смисъл да се купува „Сън“, госпожо Чеймбърс.