— Защо? — изненадано го погледна сенаторът.
— Ами кампанията против тютюнопушенето нанася сериозни поражения. Продажбите рязко спаднаха и…
— Това се отнася за Съединените щати, синко. Освен тях съществува цял свят. Почакай да видиш какво ще стане, като пуснем рекламата в Китай, Африка и Индия. — Погледна часовника си и стана. — Налага ми се да се връщам във Вашингтон. Трябва да присъствам на събрание на комисията.
— Приятно пътуване.
— Сега ще е приятно, синко. Със сигурност ще е приятно — засмя се Дейвис.
Оливър беше разстроен.
— Какво, по дяволите, да правя сега, Питър? Данъкът върху тютюна е най-популярната стъпка, предприета от законодателството тази година. С какво да се оправдая, като му наложа вето?
Тейгър извади няколко листа от джоба си.
— Всички отговори се крият тук, Оливър. Обсъдих го със сенатора. Няма да имаш проблеми. Насрочил съм пресконференция за четири часа.
Оливър прегледа документите.
— Добре — кимна най-накрая.
— Това ми е работата. Имаш ли нужда от нещо друго?
— Не, благодаря. Ще се видим в четири.
Тейгър тръгна към вратата.
— Питър.
Той се обърна.
— Я ми кажи нещо. Мислиш ли, че наистина имам шансове да стана президент?
— Сенаторът какво мисли?
— Казва, че имам.
Тейгър се върна до бюрото.
— От много отдавна познавам сенатора, Оливър. Досега нито веднъж не е сгрешил. Има невероятен инстинкт. Ако Тод Дейвис ти каже, че ти ще си следващият президент на Съединените щати, можеш всичко да заложиш на това.
Някой почука.
— Влезте.
Вратата се отвори и в стаята влезе привлекателна млада секретарка с няколко факса в ръка. Беше около двадесетгодишна, умна и жива.
— Извинете, господин губернатор. Не знаех, че сте в…
— Няма нищо, Мириам.
Тейгър се усмихна.
— Здравей, Мириам.
— Здравейте, господин Тейгър.
— Не знам какво щях да правя без Мириам — отбеляза губернаторът.
Момичето се изчерви.
— Ако няма нищо… — Тя остави факсовете на бюрото и избяга от стаята.
— Хубава жена — каза Тейгър и погледна Оливър.
— Да.
— Оливър, внимаваш, нали?
— Разбира се. Затова те помолих да ми намериш онова апартаментче.
— Искам да кажа много, много да внимаваш. Залогът вече е твърде висок. Следващия път, когато се разгониш, просто поспри и се замисли дали Мириам или Алис, или Карън си заслужават да загърбиш Белия дом.
— Знам какво искаш да ми кажеш, Питър, и съм ти много задължен. Но няма защо да се тревожиш.
— Добре. — Тейгър си погледна часовника. — Казах ли ти какво направи Ребека тази сутрин? Тя е петгодишна. Бяхме записали едно детско предаване, което искаше да гледа в осем часа тази сутрин. „Миличка, ще ти го пусна след като обядваш“, каза й Бетси. Ребека я изгледа и отвърна: „Мамо, искам сега да обядвам.“ Хитро, нали?
Оливър се развесели от гордостта в гласа на Тейгър.
В десет часа вечерта Оливър влезе в стаята, където Джан четеше и каза:
— Скъпа, налага ми се да изляза. Трябва да отида на конференция.
Тя вдигна поглед:
— По това време?
— Да, за жалост — въздъхна той. — Сутринта се свиква бюджетната комисия и искат да ме инструктират преди събранието.
— Прекалено много работиш. Опитай се да си идваш рано вкъщи, моля те, Оливър. — Поколеба се. — Напоследък много закъсняваш.
Той се почуди дали това не беше предупреждение. Приближи се до нея, наведе се и я целуна.
— Не се тревожи, скъпа. Ще се върна възможно най-скоро.
— Тази вечер няма да имам нужда от теб — каза Оливър на шофьора пред къщата. — Ще отида с малката кола.
— Слушам, господин губернатор.
— Закъсняваш, скъпи. Мириам беше гола.
Той се усмихна и се приближи до нея.
— Съжалявам. Радвам се, че не си почнала без мен.
Тя се засмя.
— Прегърни ме.
Той я взе в обятията си и привлече топлото й тяло към себе си.
— Събличай се. Бързо.
— Какво ще кажеш да се преместиш във Вашингтон? — каза й той, когато свършиха.
Мириам се изправи.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно. Сигурно ще отида там. Искам да дойдеш с мен.
— Ако жена ти някога разбере за нас…
— Няма.
— Защо Вашингтон?
— Все още не мога да ти кажа. Но искам да знаеш, че ще бъде много вълнуващо.
— Ще отида където пожелаеш, стига да ме обичаш.
— Знаеш, че те обичам — изрече искрено както много пъти в миналото.
— Хайде да го направим още веднъж.
— Минутка само. Донесъл съм ти нещо. — Той стана и се приближи до сакото, което беше преметнал на един стол. От джоба му извади малко шишенце и наля съдържанието му в чаша. Течността беше прозрачна.