— Кълна се, че не съм замесен.
— Постарай се така да бъде.
— Разбира се. Аз…
Сенаторът затвори.
Оливър се замисли: „Трябва да внимавам. Не мога да позволя на подобно нещо да ме спре.“ Погледна часовника си, а после посегна към дистанционното и включи телевизора. Даваха новините. Показаха някаква улица под обсада, а от сградите стреляха снайперисти. В далечината се чуваха и картечници.
Една хубава репортерка, облечена във военен маскировъчен костюм и с микрофон в ръка, казваше:
„Новият договор се очаква да влезе в сила днес в полунощ, но независимо дали е успешен, той никога няма да върне мирните селца в тази раздирана от война страна или да върне живота на невинните граждани, жертви на безмилостния терор.“
Камерата се прехвърли на Дейна Еванс, красива млада жена, облечена в бронирана жилетка и кубинки.
— Хората тук са гладни и уморени. Искат само едно — мир. Дали той ще настъпи? Само времето ще покаже. От Сараево за „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“ предаде Дейна Еванс.
Следваше реклама.
Дейна Еванс беше чуждестранната кореспондентка на осведомителната компания „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“. Тя предаваше новините всеки ден и Оливър се опитваше да не пропуска нейните репортажи. Беше една от най-добрите репортерки.
„Изглежда страхотно — мислеше си той. — Защо една толкова млада и хубава жена трябва да е на място, където бушува война, по дяволите?“
СЕДМА ГЛАВА
Дейна Еванс беше дъщеря на полковник, който като инструктор по въоръжението непрекъснато бе местен от една база в друга. Докато стане на единадесет години, тя вече беше живяла в пет американски града и четири чужди страни. Ходила беше с баща си и майка си на изпитателното поле „Абърдийн“ в Мериленд, във Форт Бенинг в Джорджия, Форт Худ в Тексас, Форт Ливъруърт в Канзас и Форт Монмаут в Ню Джърси. Беше посещавала училища за офицерски деца в Камп Зама в Япония, Кимзе в Германия, Ками Дарби в Италия и Форт Бюканън в Пуерто Рико.
Дейна беше единствено дете, а приятели й бяха армейските служители и семействата им. Тя беше красива, весела и общителна, но майка й се притесняваше, че детството й не протича нормално.
— Знам, че сигурно е ужасно за теб да сменяш жилище на всеки шест месеца, миличка — казваше тя.
Дъщеря й озадачено я поглеждаше.
— Защо?
Всеки път, когато на баща й възлагаха нова задача, на нея й беше много интересно.
— Отново ще се местим! — радостно казваше тя.
Макар на Дейна постоянното местене да й харесваше, майка й го ненавиждаше.
— Повече не мога да живея като циганка — заяви тя, когато дъщеря й навърши тринадесет години. — Искам развод.
Дейна се ужаси при тази новина. Не толкова заради развода, а заради факта, че вече нямаше да може да пътува по света с баща си.
— Къде ще живеем? — попита тя майка си.
— В Клермонт, Калифорния. Аз израснах там. Прекрасно малко градче. Страшно ще ти хареса.
Майката на Дейна беше права, че Клермонт е красиво малко градче. Но тя грешеше, като си мислеше, че на момичето много ще му хареса.
Клермонт беше в подножието на планините Сан Габриел в областта Лос Анджелис, с население около тридесет и три хиляди жители. От двете страни на улиците имаше прекрасни дървета и на човек му се струваше, че се намира в студентско градче. Дейна го ненавиждаше. След непрекъснатите пътувания по света животът в малкото градче я потискаше.
— Да не би завинаги да се установим тук? — мрачно питаше тя.
— Защо, миличка?
— Защото за мен това място е прекалено малко. Имам нужда от по-голям град.
След първия ден в училище тя се прибра вкъщи мрачна.
— Какво има? Не ти ли хареса училището?
Дейна въздъхна.
— Хубаво е, но е пълно с деца.
— Те няма вечно да са деца, както и ти — засмя се майка й.
На осемнадесет години Дейна постъпи в колежа „Клермонт Маккена“, записа журналистика и стана репортерка за колежанския вестник „Форум“. На следващата година я направиха редактор.
При нея непрекъснато идваха студенти за услуги.
— Нашето дружество организира танци следващата седмица, Дейна. Би ли споменала това във вестника…
— Философското дружество организира среща във вторник…
— Би ли написала нещо за пиесата, която театралното общество поставя на…
— Трябва да наберем средства за новата библиотека…
Край нямаше, но на нея това много й допадаше. Беше в състояние да помага на хората и това й харесваше. По време на последната си година в колежа тя реши, че иска да прави журналистическа кариера.