— Ще мога да интервюирам важни хора по целия свят — каза Дейна на майка си. — Това е все едно да ковеш историята.
Като малка всеки път, когато погледнеше в огледало, Дейна се чувстваше потисната. Прекалено ниска, прекалено слаба, прекалено плоска. Всички други момичета бяха невероятно красиви. Това беше нещо като закон в Калифорния. „Аз съм грозно патенце в страна на лебеди“ — мислеше си тя. Наложи си да не се поглежда в огледало. Ако го беше направила, щеше да разбере, че на тринадесетгодишна възраст тялото й започваше да разцъфва. На шестнадесет години вече беше много красива. Когато стана на седемнадесет, много момчета бяха влюбени в нея. Имаше нещо в живото й лице със сърцевидна форма, големите й любопитни очи и леко дрезгавия й смях, което беше едновременно очарователно и предизвикателно.
От дванайсетгодишна Дейна знаеше точно по какъв начин иска да загуби девствеността си. Щеше да стане в красива лунна нощ на някой далечен тропически остров, където вълните щяха да се разбиват в брега. Щеше да звучи тиха музика. Един красив и изтънчен непознат щеше да се приближи и да погледне дълбоко в очите и в душата й, щеше да я вземе в обятията си и леко да я отнесе под близката палма. Щяха да се съблекат и да правят любов, а музиката щеше да се извиси в сюблимния момент.
Всъщност тя загуби девствеността си на задната седалка на стар шевролет след едни училищни танци от един слабичък осемнайсетгодишен червенокос младеж на име Ричард Добинс, с който работеха заедно във „Форум“. Той й подари пръстен, а месец по-късно се пресели в Милуоки с родителите си. След това Дейна вече нищо не чу за него.
Месец преди да завърши колежа с бакалавърска степен по журналистика, Дейна отиде в местния вестник „Клермонт Игзаминър“, за да си потърси работа като репортерка.
Някакъв мъж от отдел „Личен състав“ прегледа кратката й биография.
— Значи ти си била редакторка на „Форум“, а?
Тя скромно се усмихна.
— Да.
— Добре. Имаш късмет. В момента имаме нужда от хора. Ще те пробваме.
Дейна беше очарована. Тя вече си беше съставила списък на страните, от които искаше да направи репортажи: Русия, Китай, Африка…
— Знам, че не мога да започна като репортерка в чужбина — каза тя, — но веднага щом…
— Добре. Ще работиш като момиче за всичко. Ще се грижиш за сутрешното кафе на редакторите. Между другото, обичат го силно. Освен това ще се занимаваш с копирането при печатарските преси.
Дейна ужасена го изгледа.
— Не мога…
Той се наведе напред и се намръщи.
— Не можеш какво?
— Не мога да изразя радостта си, че получих тази работа.
Всички репортери хвалеха Дейна за кафето и тя стана най-добрата помощничка на печатарите. Ходеше на работа всеки ден и се сприятеляваше с всички. Винаги с готовност помагаше на другите. Знаеше, че това беше начинът да успее.
Единственият проблем беше, че в края на шестмесечния пробен срок все още си беше момиче за всичко. Тя поиска среща с Бил Крауъл, главния редактор.
— Наистина смятам, че съм готова — заяви. — Ако ми поставите задача, ще…
Той дори не вдигна поглед.
— Все още нямаме свободни места. Кафето ми изстина.
„Не е честно — мислеше си Дейна. — Дори не ми дават възможност. — Тя беше чула нещо, в което твърдо вярваше: Ако нещо е в състояние да те спре, най-добре е да не му се противопоставяш. — Е, добре, нищо няма да ме спре. Нищо. Но как ли да започна?“
Една сутрин, докато вървеше из пустата телеграфна зала и носеше чаши с топло кафе, по телеграфа постъпи някакво съобщение от полицията. От любопитство Дейна се приближи и го прочете:
АСОШИЕЙТЕД ПРЕС — КЛЕРМОНТ, КАЛИФОРНИЯ. ТАЗИ СУТРИН В КЛЕРМОНТ Е ОСУЕТЕН ОПИТ ЗА ОТВЛИЧАНЕ. НЕПОЗНАТ ЧОВЕК НАПАДНАЛ ЕДНО ШЕСТГОДИШНО МОМЧЕ И…
Тя прочете съобщението с ококорени очи. Пое си дълбоко дъх, откъсна лентата и я сложи в джоба си. Никой не я беше видял.
Останала без дъх, тя се втурна в кабинета на Бил Крауел.
— Господин Крауел, тази сутрин някой се опитал да отвлече момченце в Клермонт. Предложил да го заведе да поязди пони. Момченцето първо поискало малко бонбони и похитителят го завел в сладкарница, където собственикът разпознал момченцето. Собственикът повикал полиция, а похитителят избягал.
Главният редактор се заинтригува.
— По телеграфа нищо не е постъпило за това. Ти как разбра?
— Аз… Случи се така, че бях в магазина, където говореха за това и…
— Веднага ще изпратя репортер.
— Защо не ми позволите аз да го отразя? — помоли Дейна. — Собственикът на сладкарницата ме познава. Той ще ми даде информация.