Оказа се обаче, че греши.
Полетът до Париж мина спокойно. Приземиха се на летище „Шарл дьо Гол“. Самолетът на хърватските авиолинии имаше закъснение от три часа.
В десет часа същата вечер самолетът им кацна на летище „Вутмир“ в Сараево. Пътниците бяха натъпкани в една зала, където униформени полицаи провериха паспортите им. Когато Дейна тръгна към изхода, един нисък и неприятен на вид човек в цивилни дрехи й препречи пътя.
— Паспорт.
— Аз им показах…
— Аз съм полковник Гордан Дивяк. Вашия паспорт.
Тя му подаде паспорта заедно с журналистическата си карта.
Той ги прегледа, после остро я изгледа.
— Журналистка? На чия страна сте?
— На ничия — заяви Дейна.
— И внимавайте какво предавате — предупреди я полковник Дивяк. — На шпионите не се прощава.
Добре дошли в Сараево!
Брониран ландровър ги чакаше на летището. Шофьорът беше мургав двайсетинагодишен мъж.
— Казвам се Йован Тол, на ваше разположение. Аз ще съм ви шофьор в Сараево.
Йован караше бързо, вземаше рязко завоите и фучеше из безлюдните улици, сякаш някой ги преследваше.
— Извинете — нервно каза Дейна. — Бързаме ли за някъде?
— Да, ако искате да стигнем невредими.
— Но…
В далечината се чу гръмотевица, но вместо да затихне, тътенът се засилваше.
Това не беше гръмотевица.
Дейна успя да разграничи в мрака сгради, останали без фасади, апартаменти без покриви, магазини без витрини. Пред тях се виждаше „Холидей Ин“, където щяха да отседнат. Фасадата на хотела беше като избодена, а на пътеката за колите зееше грамадна дупка. Колата профуча покрай нея.
— Чакайте! Това е нашият хотел — извика Дейна. — Къде отивате?
— Главният вход е прекалено опасен — отвърна Йован, взе завоя и подкара по тясна уличка. — Всички използват задния вход.
Устата на младата жена пресъхна.
— О!
Фоайето на хотел „Холидей Ин“ беше изпълнено с хора, които сновяха насам-натам или разговаряха. Един хубав млад французин се приближи до Дейна.
— А, ние ви очаквахме. Вие сте Дейна Еванс, нали?
— Да.
— Аз съм Жан-Пол Юбер от М6, „Метропол Телевизион“.
— Приятно ми е. Това са Бен Албъртсън и Уоли Нюман.
Те се ръкуваха.
— Добре дошли в това, което остана, от нашия бързорушащ се град.
И други хора се приближаваха до групата, за да ги поздравят. Един по един те идваха и се представяха.
— Щефан Мюлер от „Кабел Нетуърк“.
— Родерик Мън от Би Би Си 2.
— Марко Бенели от „Италия 1“.
— Акихиро Ишихара от „Токио ТВ“.
— Хуан Сантос от Канал 6, Гуадалахара.
— Чун Киан от телевизията на Шанхай.
На Дейна й се стори, че всяка държава в света беше изпратила свой журналист. Запознанствата сякаш нямаха край. Последният журналист беше един руснак-здравеняк със златен преден зъб.
— Николай Петрович, „Горизонт 22“.
— Колко репортери има тук? — попита тя Жан-Пол.
— Над двеста и петдесет. Няма войни, които да са толкова колоритни като тази. Това първата ви война ли е? — Тонът му беше на човек, който коментира някакъв мач по тенис.
— Да.
— Ако мога с нещо да ви помогна — предложи услугите си той, — веднага ми се обадете.
— Благодаря. — Тя се поколеба. — Кой е полковник Гордан Дивяк?
— По-добре да не знаете. Всички ние смятаме, че е от сръбските служби подобни на Гестапо, но не сме сигурни. Съветвам ви да си нямате работа с него.
— Ще го запомня.
По-късно, когато Дейна си лягаше, на улицата се разнесе силен гръм, после още един и стаята започна да се изпълва с дим. Беше едновременно ужасяващо и опияняващо. Струваше й се нереално като на кино. Тя цяла нощ не мигна, слушаше воя на ужасните машини за убиване и наблюдаваше как проблясващите светлини се отразяват в мръсните хотелски прозорци.
На сутринта Дейна облече дънки, ботуши, войнишко яке. Имаше чувството, че всички я гледат, но все пак: „Никога не рискувай… Нито една новина не е по-ценна от живота ти.“
Тримата седяха в ресторанта на хотела и си говореха за семействата.
— Забравих да ти кажа добрата новина — заяви Уоли. — Следващия месец ще имам внук.
— Страхотно! — Младата жена си помисли: „Дали аз някога ще имам син и внук?“ Que sera sera.
— Хрумна ми нещо — каза Бен. — Нека първо направим един репортаж за положението тук и за промените в живота на хората. Двамата с Уоли ще потърсим места за снимките. Защо не ни осигуриш сателитно време, Дейна?
— Добре.
Йован Тол чакаше в ландровъра на уличката.
— Добро ютро. Добро утро.
— Добро утро, Йован. Искам да ида на мястото, откъдето се купува сателитно време.