Докато се возеха, Дейна успя да разгледа Сараево. Стори й се, че не е останала незасегната сграда. Непрекъснато се чуваше стрелба.
— Никога ли не прекъсват?
— Само когато боеприпасите им свършат — горчиво изрече Йован. — А те никога няма да ги свършат.
Улиците бяха пусти, виждаха се само няколко пешеходци, а всички кафенета бяха затворени. Тротоарите бяха надупчени от куршуми. Те минаха покрай сградата, където бе редакцията на „Ослободженье“.
— Това е нашият вестник — гордо заяви младежът. — Сърбите все се опитват да разрушат сградата, но не успяват.
След няколко минути пристигнаха.
— Ще те изчакам — каза Йован.
Зад едно бюро в приемната седеше администратор, който имаше вид на осемдесетгодишен.
— Говорите ли английски? — попита Дейна.
Той уморено я погледна.
— Говоря десет езика, госпожо. Какво желаете?
— Аз съм от УТЕ. Искам да откупя малко сателитно време и да уредя…
— Третия етаж…
Приемната беше пълна с мъже, които седяха на дървени пейки, подредени покрай стените.
Дейна се представи на младата жена на рецепцията.
— Казвам се Дейна Еванс от УТЕ. Искам да откупя малко сателитно време.
— Седнете, моля, и си изчакайте реда.
Тя се огледа наоколо.
— Всички тези хора ли искат да откупват сателитно време?
— Разбира се — отвърна жената.
След почти два часа Дейна беше въведена в кабинета на директора — нисък, набит мъж с пура в устата. Той имаше вид на типичен стар холивудски продуцент.
— С какво мога да ви бъда полезен? — попита я с много силен акцент.
— Казвам се Дейна Еванс, от УТЕ. Искам да наема ваша кола и да купя половин час сателитно време. Ако е възможно от шест до шест и трийсет часа вашингтонско време. И искам това да е всеки ден, за неопределено време. — Тя видя изражението му. — Някакъв проблем ли има?
— Един. Нямаме вече сателитни коли. Всички са заети. Ще ви се обадя, ако някой се откаже.
Тя отчаяно го погледна.
— Няма… Но аз имам нужда от сателитно време. Аз съм…
— Всички са така, госпожо. С изключение на тези, които си имат собствени, разбира се.
Когато се върна в приемната, помещението беше пълно с хора. „Трябва да се направи нещо по този въпрос“ — помисли си тя.
— Искам да ме поразведеш из града — каза Дейна на Йован.
— Както желаете. — Той се обърна, за да я изгледа, а после вдигна рамене.
Запали колата и бързо я подкара по улиците.
— Малко по-бавно, моля. Искам да разгледам града.
Сараево беше град под обсада. Нямаше вода и електричество и с всеки час се рушаха все повече къщи. Сигналът за тревога от въздушни нападения толкова често се пускаше, че хората вече не му обръщаха внимание. Над града сякаш тегнеше някаква фатална обреченост.
Ако куршумът беше наречен за някого, той нямаше къде да избяга.
Почти на всеки ъгъл по улиците мъже, жени и деца продаваха и малкото вещи, които им бяха останали.
— Това са бежанци от Босна и Хърватско — поясни младежът, — които се опитват да изкарат по нещо за храна.
Навсякъде бушуваха пожари, а не се виждаха никакви пожарникари.
— Нямали пожарна охрана? — попита Дейна.
Той сви рамене.
— Има, но хората не смеят да дойдат. Прекалено лесна мишена стават за сръбските снайперисти.
В началото Дейна не бе наясно относно причините за войната в Босна и Херцеговина. След като постоя една седмица в Сараево, осъзна, че изобщо не я разбира. Никой не можеше да я обясни. Бяха й споменали за един професор от университета, който бил известен историк. Реши да поговори с него.
Йован я закара в един от старите квартали на града, където живееше професорът. Младич Стака беше дребен човек с посребряла коса. Бил ранен, куршумът засегнал гръбначния му стълб и сега професорът бе парализиран.
— Благодаря ви, че дойдохте — посрещна я той. — Напоследък малко хора ме посещават. Казахте, че искате да поговорите с мен.
— Да. От мен очакват да отразявам войната — каза му Дейна, — но да си призная, трудно ми е да я разбера.
— Причината е много проста. Войната в Босна и Херцеговина не може да бъде разбрана. Сърби, хървати, босненци и мюсюлмани живеели заедно в мир при Тито. Расли са заедно, работили са заедно, ходели са в същите училища, женили са се помежду си.
— А сега?
— Същите тези приятели сега се измъчват и избиват един друг. Омразата ги подтиква да правят толкова отвратителни неща, че дори не мога да ги спомена.
— Чух някои от историите. — Това, което беше чула, не беше за вярване: цял кладенец, пълен с кървави човешки тестиси, изнасилени и избити деца, невинни селяни, заключени в църкви, които впоследствие били подпалвани.