Млада, красива и интелигентна. И все пак… Изпитваше недоверие към нея.
— Кой ще движи нещата тук?
Тя се усмихна.
— Ти си главен редактор на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“. Ти ще си шефът.
И той й повярва.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бяха изминали шест месеца, откакто колата на Дейна беше взривена. Тя се отърва само със сътресение на мозъка, пукнато ребро, счупена китка и болезнени натъртвания. Йован имаше счупен крак, охлузвания и натъртвания. Същата вечер Мат Бейкър й се беше обадил и й беше заповядал да се върне във Вашингтон, но този инцидент затвърди решението й да остане.
— Това са отчаяни хора — каза му Дейна. — Не мога просто ей така да си ида. Ако ми заповядаш да се върна, напускам.
— Да ме изнудваш ли се опитваш?
— Да.
— Така си и помислих. Обаче аз не позволявам да ме изнудват. Ясно ли ти е? — Тя не отговори и той продължи: — Какво ще кажеш да си вземеш отпуска?
— Нямам нужда от отпуска. — Чу го как въздъхна.
— Добре. Остани там. Но, Дейна…
— Да?
— Обещай ми, че ще внимаваш.
Отвън се чуваше стрелба на автоматично оръжие.
— Добре.
Цяла нощ градът беше под мощен обстрел. Дейна не можа да заспи. Всяка експлозия на паднал снаряд означаваше още една разрушена сграда, още едно бездомно семейство или избити хора.
Рано сутринта тя и екипът й излязоха на улицата, готови за снимки. Бен Албъртсън изчака да отзвучи грохотът на снаряда, а после й кимна.
— Десет секунди.
— Готово — каза тя.
Той вдигна пръст, Дейна се обърна с гръб към развалините зад нея и погледна към обектива.
— Това е град, който бавно изчезва от лицето на земята. Без електричество той вече няма очи… Телевизията и радиото са закрити и няма уши… Замрял е целият градски транспорт и вече няма крака…
Камерата се завъртя, за да покаже една опустяла и разрушена от снаряди детска площадка с ръждясали скелети на люлки и пързалки.
— В един друг живот децата тук са играели и са се смеели.
Отново се чуваше тътенът на миномет на близко разстояние. Прозвуча сигнал за въздушна тревога. Хората, които вървяха по улицата зад Дейна, продължиха като че ли нищо не бяха чули.
— Това, което чувате, е поредният сигнал за въздушна тревога. Той означава хората да побързат и да се скрият. Но за гражданите на Сараево скривалища няма. Тези, които успеят, напускат страната и зарязват жилищата си и цялото си имущество. Много от тези, които остават, умират. Изборът е жесток. Носят се слухове за мир — прекалено много слухове, а прекалено малко мир. Ще настъпи ли мир? И кога? Дали децата ще излязат от мазетата и един ден отново ще играят на тази детска площадка? Никой не знае. Остава им само надеждата. Дейна Еванс, репортер за У ТЕ от Сараево.
Червената лампичка на камерата изгасна.
— Да се махаме оттук — каза Бен.
Анди Казарес, новият оператор, бързо започна да прибира оборудването.
На тротоара стоеше момченце и наблюдаваше Дейна. Беше дете от улицата, облечено в мръсни, овехтели дрехи и скъсани обувки. На мръсното му лице блестяха кафяви очи. Дясната му ръка липсваше.
Дейна забеляза, че момченцето я гледа.
— Здравей — усмихна му се тя.
Отговор не последва. Дейна сви рамене и се обърна към Бен:
— Да тръгваме.
След няколко минути вече се връщаха в хотел „Холидей Ин“.
„Холидей Ин“ беше пълен с репортери за радиото, телевизията и вестниците, и всички те бяха като едно разнородно семейство. Бяха съперници, но заради опасната обстановка, в която се намираха, бяха готови при нужда да си подадат ръка. Заедно отразяваха важните новини:
В Черна гора е избухнало въстание.
Бомбардирали са Вуковар.
В Петрово село е обстрелвана болница.
Жан-Пол Юбер си беше заминал, тъй като му бяха възложили друга задача. Той ужасно липсваше на Дейна.
Когато една сутрин излизаше от хотела, момченцето, което беше видяла на улицата, стоеше на алеята.
Йован отвори вратата на новата кола, за да влезе Дейна.
— Добро утро, госпожо.
— Добро утро. — Момченцето не помръдваше и не сваляше поглед от нея. — Добро утро.
Отговор не последва.
— Как е „добро утро“ на словенски? — попита Дейна Йован.
— Добро ютро — отговори момченцето.
— Значи разбираш английски — обърна се тя към детето.
— Може би.
— Как се казваш?
— Кемал.
— На колко си години, Кемал?
Той се обърна и си тръгна.
— Плаши се от непознати — каза шофьорът.
Тя погледна след Кемал.
— Не го виня. Аз също се боя от непознати.
Четири часа по-късно, когато ландровърът се върна на алеята зад „Холидей Ин“. Кемал чакаше близо до входа.