— Какво обичате? — попита една от продавачките.
— Искам да купя яке за един мой приятел. — Погледна Кемал. — Горе-долу неговия размер.
— Оттук, моля.
В отдела за момчета имаше цял рафт е якета.
— Кое ти харесва най-много? — обърна се Дейна към Кемал.
Той стоеше и нищо не казваше.
— Ще купим кафявото — каза младата жена на продавачката. После погледна панталона му. — И ми се струва, че имаме нужда от панталон и нови обувки.
Когато след половин час излязоха от магазина, момчето беше облечено с новите си дрехи. Пъхна се на задната седалка на колата, без да каже дума.
— Не знаеш ли да кажеш „благодаря“? — възмути се Йован.
Кемал избухна в сълзи.
— Няма нищо — прегърна го Дейна. — Няма нищо.
Когато колата спря пред хотела, Кемал слезе и си тръгна, без да каже дума.
— Къде живеят такива като него? — обърна се Дейна към Йован.
— На улиците, госпожо. В Сараево има стотици сираци като него. Тя нямат дом, нямат семейство…
— Как успяват да оцелеят?
— Не знам.
На следващия ден, когато младата жена излезе от хотела, Кемал я чакаше, облечен в новите си дрехи. Беше си измил лицето.
Голямата новина беше мирният договор и шансовете му за успех. Дейна реши да отиде при професор Младич Стака, тъй като искаше да разбере неговото мнение.
Той изглеждаше още по-слаб от последния път, когато го беше видяла.
— Радвам се, че дойдохте госпожице Еванс. Чух, че правите чудесни репортажи, но… — Сви рамене. — За нещастие нямам ток за телевизора. С какво мога да ви бъда полезен?
— Исках да чуя вашето мнение за новия мирен договор, професоре.
— За мен е интересно, че в Дейтън, Охайо, решават бъдещето на Сараево — замислено изрече той и се облегна на стола.
— Споразумели са се да има трима президенти — мюсюлманин, хърватин и сърбин. Смятате ли, че с това въпросът ще се реши, професоре?
— Само ако вярвате в чудеса — намръщи се той. — Ще има осемнадесет национални законодателни органа и още сто и девет различни местни правителства. Това е една политическа Вавилонска кула. Нещо, което вие, американците, наричате „брак по пушка“. Нито един от тях не иска да се откаже от автономията си. Настояват за свои национални знамена, свои номера на колите, своя валута. — Поклати глава. — Това е сутрешен мир. Пазете се от нощта.
Като репортер Дейна Еванс вече ставаше известна и в чужбина. С репортажите си създаваше впечатление на интелигентна и пламенна жена. И тъй като беше съпричастна към това, което предаваше, зрителите й също не бяха безразлични.
Започнаха да се обаждат на Мат Бейкър от други новинарски агенции с молба да пускат филмите на Дейна Еванс. Той много се радваше на успеха й. „Тя отиде там, за да прави добро — мислеше си, — а накрая ще излезе, че на себе си е направила добро.“
Със своята подвижна телевизионна станция Дейна вече не зависеше от благоволението на югославските власти. Двамата с Бен решаваха какви репортажи да правят, а тя ги пишеше и пускаше. Някои от материалите се излъчваха на живо, а други се записваха предварително. Дейна, Бен и Анди излизаха на улиците и заснемаха всичко, което им беше нужно за фон, после тя записваше коментара си в монтажната зала и го изпращаше във Вашингтон.
На обяд в ресторанта на хотела имаше големи плата със сандвичи. Журналистите бързо се самообслужваха. Родерик Мън от Би Би Си влезе в трапезарията със статия на. „Асошиейтед Прес“.
— Чуйте това. — Прочете статията на глас. — Материалите на Дейна Еванс, чуждестранната кореспондентка за УТЕ, в момента се излъчват от няколко новинарски агенции. Госпожица Еванс е номинирана за престижната награда „Пийбоди“…
— Какъв късмет да работим с толкова прочута колежка! — саркастично подхвърли един от репортерите.
Точно в този момент влезе Дейна.
— Здравейте. Днес нямам време за обяд. — Тя взе няколко сандвича и ги зави в хартиени салфетки. — Ще се видим по-късно.
Всички мълчаливо я наблюдаваха.
Когато тя излезе, видя Кемал, който я чакаше.
— Добър ден, Кемал.
Никакъв отговор.
— Влизай в колата.
Момчето се пъхна на задната седалка. Тя му подаде сандвич и го загледа как лакомо го поглъща. Подаде му още един.
— По-бавно — каза Дейна.
— Накъде? — попита Йован.
Тя се обърна към Кемал.
— Накъде? — Той я погледна учудено. — Ще те караме у дома, Кемал. Къде живееш?
Той поклати глава.
— Искам да разбера къде живееш?
След двайсет минути колата спря пред един празен паркинг близо до брега на река Миляка. Наоколо бяха пръснати десетки големи кашони, беше осеяно с най-различни боклуци.