— Знам.
— Между другото, донесъл съм едно списъче, което бих искал да обсъдим с теб, господин президент.
— Разбира се, Тод.
Сенаторът Дейвис остави списъка на бюрото.
— Какво е това?
— Просто няколко предложения, които правя за кабинета ти.
— О! Ами аз вече съм решил…
— Сметнах, че ще проявиш интерес да прегледаш тези.
— Но няма смисъл да…
— Прегледай ги, Оливър — хладно изрече той.
Оливър присви очи.
— Тод…
Дейвис вдигна ръка.
— Оливър, и за миг не искам да си мислиш, че се опитвам да налагам волята или мнението си. Направих този списък, защото смятам, че това са най-подходящите мъже, които могат да ти помогнат за доброто на държавата. Аз съм патриот, Оливър, и не ме е срам от това. Тази страна е всичко за мен. — Леко се задъха. — Всичко. Грешиш, ако смятащ, че съм ти помогнал да станеш президент само защото си ми зет. Борих се да стигнеш дотук, защото твърдо вярвам, че ти си най-подходящият за тази работа. Това ме вълнува най-много. — Потупа листа хартия. — А тези хора тук могат да ти помогнат да си вършиш работата.
Оливър нищо не отговори.
— Отдавна съм в този град, Оливър. И знаеш ли какво научих? Че няма нищо по-тъжно от президент за един мандат. И знаещ ли защо? Защото по време на първите четири години той едва започва да проумява какво може да направи, за да помогне на страната си. Толкова много мечти трябва да превърне в реалност. И точно когато е готов да го направи, точно когато е готов да направи нещо различно — той се огледа в кабинета, — някой друг влиза тук и мечтите просто се изпаряват. Тъжно е, нали? Всички тези мъже с големи идеи, които са на власт само един мандат. Знаеш ли, че откакто Маккинли встъпва в длъжност през 1897 година, повече от половината президенти след него са само за един мандат? Но ти, Оливър — аз ще се погрижа ти да останеш президент за два мандата. Искам да можеш да осъществиш всичките си мечти. Ще се погрижа да те преизберат.
Сенаторът си погледна часовника и стана.
— Ще вървя. Трябва да свикаме кворум в Сената. Ще се видим довечера. — Той излезе от стаята.
Оливър дълго гледа след него. После взе списъка, който му беше оставил.
В съня му Мириам Фридланд се беше събудила и седеше в леглото. До нея стоеше полицай. Той сведе поглед към нея и каза:
— Сега можете да ни разкажете кой ви причини това.
— Да.
Събуди се, облян в пот.
Рано на следващата сутрин Оливър се обади в болницата, където беше Мириам.
— Опасявам се, че няма промяна, господин президент — отговори главният лекар. — Честно да ви кажа, не изглежда добре.
— Тя няма семейство — колебливо изрече той. — Ако смятате, че няма да може да се съвземе, няма ли да бъде по-хуманно да изключите системите?
— Смятам, че трябва още малко да изчакаме, за да видим какво ще стане — каза докторът. — Понякога се случват чудеса.
— Във Вашингтон има сто четиридесет и седем дипломатически мисии, господин президент — осведоми го Джей Пъркинс, шеф на протокола. — В синята книга — дипломатическия списък — се изброяват имената на всеки представител на чуждо правителство заедно с имената на съпруга или съпругата. В зелената книга е социалният списък — в него се изброяват имената на най-важните дипломати, жители на Вашингтон и членове на Конгреса.
Подаде му няколко листа.
— Това е списък на вероятните чужди посланици, които ще приемете.
Оливър погледна списъка и видя имената на италианския посланик и жена му: Атилио Пиконе и Силва. Силва.
— Ще доведат ли и съпругите си с тях? — небрежно попита.
— Не. Те ще бъдат представени по-късно. Предлагам колкото се може по-скоро да започнете да приемате кандидатите.
— Чудесно.
— Ще се опитам да уредя до следващата неделя всички чужди посланици да връчат акредитивните си писма — каза Пъркинс. — Може би ще е добре да дадете вечеря в Белия дом, за да засвидетелствате уважението си.
— Добра идея.
Още веднъж погледна списъка на бюрото си. Атилио и Силва Пиконе.
В събота вечер голямата трапезария в Белия дом беше украсена с националните знамена на чуждите посланици. Оливър беше говорил с Атилио Пиконе преди два дни, Когато той му беше връчил акредитивните си писма.
— Как е госпожа Пиконе? — беше попитал Оливър.
Настъпи кратка пауза.
— Жена ми е добре. Благодаря, господин президент.
Вечерята вървеше чудесно. Оливър обикаляше от маса на маса, разговаряше с гостите си и щедро пръскаше очарованието си. Някои от най-влиятелните хора на света се бяха събрали в тази стая. Оливър Ръсел се приближи до три дами, които също вършеха доста работа.