— Лионор… Делорес… Карол…
Докато си проправяше път из залата, Силва Пиконе се приближи до него и му подаде ръка.
— Отдавна чакам този момент — изрече с блеснали очи.
— Аз също — прошепна той.
— Знаех, че ще ви изберат.
— Може ли да поговорим по-късно?
— Разбира се — отвърна му с готовност.
След вечеря в голямата бална зала имаше танци с военноморския оркестър. Оливър наблюдаваше как Джан танцува и си мислеше: „Каква красива жена. Какво страхотно тяло!“
Вечерта мина с огромен успех.
Следващата седмица на първа страница на „Уошингтън Трибюн“ с огромни букви пишеше:
Оливър гледаше статията и не можеше да повярва на очите си. Публикуваше се във възможно най-неподходящото време. Как е могло да се случи? А после изведнъж разбра как се беше случило. Отговорът беше пред него, в горния край на вестника: Издател: Лесли Стюарт.
Следващата седмица на първа страница в „Уошингтън Трибюн“ пишеше:
След две седмици още един материал се появи на първа страница на „Трибюн“:
Вратата на президентския кабинет се отвори със замах и в стаята влезе Джан.
— Видя ли сутрешния вестник?
— Да, аз…
— Как можа да ми причиниш това, Оливър? Ти…
— Чакай малко! Не разбираш ли какво става, Джан? Зад всичко това стои Лесли Стюарт. Сигурен съм, че е подкупила тази жена, за да го направи. Опитва се да ми отмъсти, защото я отхвърлих заради теб. Е, добре. Отмъсти си. Вече всичко свърши.
— Оливър — обади се сенаторът Дейвис, — искам да се видим след един час.
— Чакам те, Тод.
Той беше в малката библиотека, когато Тод Дейвис пристигна. Стана да го посрещне.
— Добро утро.
— Да ти се не види доброто утро. — Сенаторът кипеше от гняв. — Тази жена ще ни съсипе.
— Не, няма. Тя просто…
— Всички четат проклетия й жълт вестник, а хората вярват в това, което пише.
— Тод, всичко ще отшуми и…
— Няма да отшуми. Чу ли предаването по УТЕ тази сутрин? Правеха прогнози за следващия президент. Ти беше в дъното на списъка. Лесли Стюарт твърдо е решила да те съсипе. Трябва да я спреш.
— Има нещо за свободата на пресата, Тод. Срещу нея сме безсилни.
Сенаторът Дейвис замислено го изгледа.
— Напротив.
— Какво искаш да кажеш?
— Сядай. — Двамата седнаха. — Тази жена очевидно е все още влюбена в теб, Оливър. Тя по свой начин ти отмъщава за това, което си й причинил. Никога не спори с някого, който купува мастилото с тонове. Съветът ми е да се помирите.
— Как да го направя?
Сенаторът отправи поглед към слабините на Оливър.
— Използвай главата си.
— Чакай малко, Тод! Да не би да намекваш да…
— Това, което намеквам, е да я поуспокоиш. Дай й да разбере, че съжаляваш. Казвам ти, че все още те обича. Ако не те обичаше, нямаше да го прави.
— Какво точно очакваш от мен?
— Очаровай я, момчето ми. Щом едно време си го направил, значи и сега можеш. Трябва да я спечелиш. В петък даваш вечеря за Държавния департамент. Покани я. Трябва да я убедиш да престане да прави такива работи.
— Не знам как да…
— Не ме интересува как ще го направиш. Може би ще можеш да я отведеш някъде, където двамата тихо да си поговорите. Имам вила във Вирджиния. Много е закътана. За уикенда заминавам за Флорида и съм уговорил Джан да ме придружи. — Извади един плик с връзка ключове и му ги подаде. — Вътре са ключовете и указания как да стигнеш дотам.
Зет му го гледаше с широко отворени очи.
— Господи! И всичко това си го планирал? А какво ще стане, ако Лесли не иска — ако не прояви интерес? Ако откаже да дойде?
Сенаторът Дейвис се изправи.
— Проявява интерес. Ще дойде. Ще се видим в понеделник, Оливър. Късмет.
Оливър дълго седя, без да помръдне и си мислеше: „Не. Не мога отново да й причиня това. Не искам.“
— Оливър, татко ме помоли да отида с него във Флорида за уикенда — каза Джан, докато се обличаха за вечеря. — Ще получава някаква награда и мисля, че иска да се изфука с първата дама на САЩ. Нали не възразяваш да замина? Знам, че ще има вечеря на Държавния департамент тук в петък, така че ако искаш да остана…
— Не, не. Отивай. Ще ми липсваш.
„И наистина ще ми липсва — мислеше си. — Веднага щом разреша този проблем с Лесли, ще започна да прекарвам повече време с Джан.“