Лесли говореше по телефона, когато секретарката й задъхана влезе.
— Госпожице Стюарт…
— Не виждаш ли, че…
— Президентът Ръсел е на трета линия.
Лесли за миг я изгледа, а после се усмихна.
— Добре. — А в телефонната слушалка изрече: — Ще ви се обадя по-късно.
Натисна копчето на трета линия.
— Ало.
— Лесли?
— Здравей, Оливър. Или вече трябва да те наричам господин президент?
— Можеш да ме наричаш както си искаш. — Той шеговито добави: — И да имаш каквото си пожелаеш. — Настъпи мълчание. — Лесли, искам да се видим.
— Сигурен ли си, че е правилно?
— Разбира се.
— Ти си президент. Не мога да ти откажа, а?
— Не и ако си американка-патриотка. В петък в Белия дом ще има вечеря на Държавния департамент. Каня те да дойдеш.
— В колко часа?
— В осем.
— Добре. Ще дойда.
Тя изглеждаше зашеметяващо с дългата си и прилепнала по тялото рокля с яка в китайски стил, прихваната отпред със златни копчета.
В мига, в който я видя, Оливър беше обзет от спомени.
— Лесли…
— Господин президент.
Той я хвана за ръка — беше потна. „Това е някакъв признак, мислеше си Оливър. Но на какво? Нервност? Гняв? Стари спомени?“
— Толкова се радвам, че дойде, Лесли.
— Да. Аз също.
— Ще си поговорим по-късно.
— Да — усмихна се тя.
През две маси от Оливър седяха арабски дипломати. Един от тях, мургав мъж с изсечени черти и тъмни очи, се беше втренчил в него.
Оливър се наведе към Питър Тейгър и кимна към арабина.
— Кой е този?
— Али ал-Фулани. Секретар е на едно от Обединените арабски емирства. Защо питаш?
— Просто така. — Президентът отново погледна нататък. Погледът на арабина все още беше впит в него.
Оливър прекара вечерта, като се движеше сред гостите и ги караше да се чувстват удобно. На една маса седеше Силва, а на друга — Лесли. Едва към края на вечерта успя да остане за малко насаме с Лесли.
— Трябва да поговорим. Имам много неща да ти казвам. Може ли да се срещнем някъде?
Тя се поколеба.
— Оливър, може би ще е по-добре, ако…
— Имам къща в Манасас, Вирджиния, на около час от Вашингтон. Ще дойдеш ли там да се видим?
Тя го погледна в очите.
— Щом искаш…
Оливър й описа къде се намира къщата.
— Утре вечер в осем?
Гласът й прозвуча леко дрезгаво:
— Ще дойда.
На събранието на Националния съвет за сигурност на следващата сутрин директорът на ЦРУ Джеймс Фриш предизвика сензация.
— Господин президент, тази сутрин получихме съобщение, че Либия купува някаква разновидност на атомно оръжие от Иран и Китай. Носят се много слухове, че това оръжие ще бъде използвано за нападение над Израел. Ще са ни нужни един-два дни, за да получим потвърждение.
— Смятам, че не бива да чакаме — каза Лу Вернер, държавният секретар. — Трябва да изразим протеста си сега, и то по възможно най-острия начин.
— Гледай да събереш колкото се може повече информация — нареди Оливър на Вернер.
Събранието продължи цяла сутрин. От време на време Оливър се хващаше, че си мисли за срещата с Лесли. Очаровай я, момчето ми… Трябва да я спечелиш на твоя страна.
В събота вечерта Оливър пътуваше за Манасас, Вирджиния с една от служебните коли на Белия дом, карана от доверен агент на тайните служби. Много се беше чудил дали да не отмени срещата, но вече беше прекалено късно. „Напразно се тревожа — каза си. — Тя вероятно дори няма да дойде.“
В осем часа погледна през прозореца и видя колата на Лесли да спира на пътеката пред къщата на сенатора. Наблюдаваше я как излиза от колата и отива до входа. Оливър отвори входната врата. Двамата стояха и мълчаливо се взираха един в друг. Времето сякаш не съществуваше и те никога не се бяха разделяли.
Той пръв успя да проговори:
— Господи! Бях забравил колко си хубава. — Хвана я за ръка и те влязоха в хола. — Какво искаш за пиене?
— Нищо. Благодаря.
Оливър седна до нея на дивана.
— Трябва да те попитам нещо, Лесли. Мразиш ли ме?
Тя поклати глава.
— Не. Мислех, че те мразя. — Горчиво се усмихна. — В известен смисъл, предполагам, че това е причината за моя успех.
— Не разбирам.
— Исках да ти отмъстя, Оливър. Купувах вестници и телевизионни станции, за да мога да те нападам. Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала. И когато ти… когато ти ме изостави, аз… аз мислех, че няма да мога да го понеса. — Опита се да скрие сълзите си.
Той я прегърна.
— Лесли… — После впи устни в нейните и те страстно се зацелуваха.