Връзката прекъсна.
В кабинета си в „Уошингтън Трибюн“ Мат Бейкър четеше статията за тайното любовно гнездо на президента Ръсел.
— Кой, по дяволите, е дал съгласие за това? — скара се той на помощника си.
— Заповедта дойде от Бялата кула.
— Дявол да го вземе. Не тя е шеф на вестника, а аз. — „Защо, по дяволите, търпя всичко това? — зачуди се за кой ли път. — Триста и петдесет хиляди долара годишно плюс премии и възможност за закупуване на акции“ — каза си кисело. Всеки път, когато се наканеше да напусне, тя успяваше да го омае с повече пари и повече власт. Освен това той не можеше да не си признае, че беше вълнуващо да работи за една от най-властните жени в света. В нея имаше нещо, което никога нямаше да разбере.
— Има един астролог, когото искам да наема. Казва се Золтер — беше му заявила след закупуването на вестника.
— Той работи за конкуренцията.
— Не ме интересува. Наеми го.
— Проверих случая Золтер — каза й по-късно същия ден. — Прекалено скъпо ще излезе да откупим договора му.
— Купувай го.
Следващата седмица Золтер, чието истинско име беше Дейвид Хейуърт, дойде да работи за „Уошингтън Трибюн“. Беше около петдесетгодишен мъж, дребен, мургав и напрегнат.
Мат нищо не разбираше. Лесли нямаше вид на жена, която се интересува от астрология. Доколкото имаше сведения, между нея и Дейвид Хейуърт нямаше връзка.
Това, което не знаеше, беше, че Хейуърт посещаваше Лесли в дома й всеки път, когато й предстоеше важно решение.
През първия ден Мат накара да напишат името на Лесли най-отгоре на първа страница: Лесли Чеймбърс, издател.
— Промени го — нареди му тя, когато го беше видяла. — Името ми е Лесли Стюарт.
„Дамата е с високо самочувствие“ — беше си помислил той. Но грешеше. Тя беше решила да се върне към моминското си име, защото искаше Оливър Ръсел да знае кой точно стои зад това, което щеше да му се случи.
— Купуваме здравно списание — заяви му в деня, в който беше откупила вестника.
Мат изненадано я изгледа.
— Защо?
— Защото към тази тема се проявява изключителен интерес.
Тя беше доказала, че е права. Списанието веднага стана много продавано.
— Ще започнем да се разрастваме — каза Лесли на Бейкър. — Хайде да наемем хора, които да търсят материали в чужбина.
— Добре.
— Тук има хора, които нищо не вършат. Освободи ги.
— Лесли…
— Искам млади и гладни репортери.
Когато се откри място за ръководен пост, тя настоя да присъства на интервюто. Изслушваше кандидатите, а след това им задаваше само един въпрос: „Какво е отношението ви към голфа?“ Дали кандидатът ще получи работата често зависеше от отговора.
— Що за въпрос е това, да му се не види? — попита Мат Бейкър, когато за пръв път го чу. — Какво толкова зависи от тоя голф?
— Не искам тук хора, които си мислят само за голф. Ако работят тук, трябва да се посветят на „Уошингтън Трибюн“.
Частният живот на Лесли Стюарт често се обсъждаше в „Трибюн“. Тя беше красива, свободна и доколкото беше известно на всички, нямаше връзка с мъж и личен живот. Даваше едни от най-посещаваните приеми в столицата и важни личности мечтаеха да бъдат поканени. Но хората си шушукаха за това, което прави, когато всички гости си тръгнат, а тя остане сама. Носеха се слухове, че страда от безсъние и прекарва нощите в работа и планове за разрастване на империята Стюарт.
Носеха се и други слухове, по-пикантни, но те нямаше как да се докажат.
Лесли се занимаваше с всичко: уводни статии, новини, реклама.
— Защо „Глийсън“ не рекламират при нас? — попита тя един ден шефа на рекламния отдел за преуспяващия магазин в Джорджтаун.
— Опитах, но…
— Аз познавам собственика. Ще му се обадя.
— Алън — позвъни му тя, — защо не пускаш реклами в „Трибюн“?
— Лесли — засмя се той, — твоите читатели крадат от магазина ни.
Преди да влезе в заседателната зала, Лесли се осведоми за всички, които щяха да присъстват на събранието. Познаваше добре слабостите и положителните им страни и с нея не се преговаряше лесно.
— Понякога с теб прекалено трудно се работи — предупреди я Мат Бейкър. — Не бива всичко да им вземаш, Лесли.
— Защо не? Искам всичко.
През следващата година „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“ се сдоби с вестник и радиостанция в Австралия, телевизионна станция в Денвър и вестник в Хамънд, Индиана. Всеки път, когато се сдобиеше с нещо ново, служителите й се ужасяваха от това, което ги чакаше. Смятаха я за безпощадна.