— Да, сър.
Дейна се огледа.
— Всичко ми изглежда толкова нереално. Това, което става там, е действителност, Мат. Ужасно е. Тук никой не го е грижа.
— Не говори така. Разбира се, че сме загрижени. Но не ние движим света, нито пък го управляваме. Правим всичко, което е по силите ни.
— Не е достатъчно — ожесточено изрече младата жена.
— Дейна… — Той замълча.
Тя беше далече и се ослушваше за звуци, които той не можеше да долови, наблюдаваше зловещи картини, които той не виждаше. Мълчаливо седяха, докато дойде келнерът с поръчките им.
— Заповядайте.
— Мат, аз наистина не съм…
— Ще се храниш — заповяда й.
Джеф Конърс си проправяше път към масата му.
— Здравей, Мат.
— Здрасти, Джеф.
Конърс погледна младата жена.
— Здравейте.
— Дейна, това е Джеф Конърс — представи й го Мат. — Той е спортният редактор на „Трибюн“.
Тя кимна.
— Аз съм ваш голям почитател, госпожице Еванс. Радвам се, че се измъкнахте оттам.
Тя отново кимна.
— Искаш ли да седнеш при нас, Джеф? — покани го Бейкър.
— С удоволствие. — Той седна и каза на Дейна: — Стараех се да не пропускам вашите репортажи. Смятам, че направо бяха блестящи.
— Благодаря — прошепна тя.
— Джеф е един от най-добрите ни атлети. Включен е в бейзболната Зала на славата.
Поредно кимване.
— Ако сте свободна — каза Джеф, — в петък ще играят „Ориолите“ срещу „Янките“ в Балтимор. Това е…
Дейна се обърна и за пръв път го погледна.
— Наистина е вълнуващо. Целта на играта е да удариш топката, а после да обиколиш полето тичешком, докато противниковата страна се опитва да те спре?
Той предпазливо я изгледа.
— Ами…
— Виждала съм как хора тичат из едно поле — изрече е разтреперан глас младата жена и се изправи, — но те тичаха, за да си спасят живота, защото стреляха по тях! Убиваха ги! — Беше изпаднала в истерия. — Не беше игра и не… не ставаше въпрос за някакъв тъп бейзбол.
Другите хора в залата се бяха обърнали и втрещено я гледаха.
— Можеш да вървиш по дяволите — изплака Дейна и избяга.
— Ужасно съжалявам — обърна се Джеф към Мат. — Не исках да…
— Не си виновен. Тя все още не се е върнала.
Дейна изтича в кабинета си и затръшна вратата. Приближи се до бюрото си и седна, като се мъчеше да овладее истерията си. „О, боже! Държах се като пълна глупачка. Ще ме уволнят, и то заслужено. Защо се нахвърлих върху човека? Как можах да направя такава глупост? Не ми е мястото тук. Тук вече не ми е мястото“ — ридаеше тя.
След няколко минути вратата се отвори и някой влезе. Дейна вдигна поглед. Беше Джеф Конърс с поднос, на който имаше сандвич с бекон, маруля и домат и парченце пай.
— Забравихте си обяда — спокойно каза той. Младата жена избърса очите си и се вцепени.
— Аз… аз искам да ви се извиня. Нямах право да…
— Напротив — тихо изрече той. — Както и да е, на кого му е притрябвало да гледа някакъв си тъп бейзболен мач? — Остави подноса на бюрото. — Може ли да ви направя компания за обяд? — Седна.
— Не съм гладна. Благодаря.
Конърс въздъхна.
— Поставяте ме в много неудобно положение, госпожице Еванс. Мат казва, че трябва да се храните. Нали не искате да ме уволнят?
Дейна успя да се усмихне.
— Да. — Взе половината сандвич и отхапа.
— Още.
Тя още веднъж отхапа.
— Още.
Вдигна поглед към него:
— Вие наистина възнамерявате да ме накарате да го изям, така ли?
— А как иначе. — Гледаше я как отхапва малко повече. — Така е по-добре. Между другото, ако сте свободна в петък вечер, не знам дали ви споменах, но ще има мач между „Ориолите“ и „Янките“. Искате ли да дойдете?
Тя го погледна и кимна.
— Господин Тейгър би желал да се срещне с вас, госпожице Еванс — каза й пазачът, когато в три часа същия следобед тя прекоси входа на Белия дом. — Ще повикам някого да ви заведе до кабинета му.
След няколко минути я поведоха през един дълъг коридор до кабинета на Питър Тейгър. Той я чакаше.
— Господин Тейгър…
— Не очаквах да ви видя толкова скоро, госпожице Еванс. Компанията няма ли да ви даде малко почивка?
— Не поисках отпуск. Аз… аз имам нужда да работя.
— Моля, седнете. — Тя седна срещу него. — Мога ли да ви предложа нещо?
— Не, благодаря. Току-що обядвах. — Усмихна се на себе си при спомена за Джеф Конърс. — Господин Тейгър, благодаря на вас и на президента Ръсел, че ми спасихте живота. — Поколеба се. — Знам, че „Трибюн“ не е настроен много дружелюбно към президента и аз…
Тейгър вдигна ръка.
— Това беше нещо извън политиката. Президентът бе длъжен да ги накара да съжаляват за арестуването ви. Нали знаете историята за Хубавата Елена?