— И запомнете — казваше им той, — не бързайте. Когато питчърът хвърли топката, представете си, че идва към вас много бавно и вие имате премного време, за да я ударите. Почувствайте как удряте топката с бухалката. Обмисляйте добре действията си.
Той вдигна очи, видя Дейна и й махна.
— Е, добре, приятели. Засега свършвам.
— Това приятелката ти ли е, Джеф? — попита едно от момчетата.
— Само ако имам късмет — усмихна се Конърс. — До скоро. — Приближи се до колата на младата жена.
— Я какъв страхотен бейзболен клуб имаш — отбеляза тя.
— Добри са. Занимавам се с тях веднъж в седмицата.
Дейна се усмихна.
— Това ми харесва.
После се сети за Кемал и се почуди какво ли прави.
С времето откриваше, че Джеф Конърс все повече започва да й харесва. Той беше чувствителен, интелигентен и забавен. Търсеше компанията му. Ужасните й спомени от Сараево постепенно започваха да избледняват. Един ден тя се събуди, без да е имала кошмари.
— Браво, моето момиче — каза Джеф и я хвана за ръка, когато тя го сподели с него.
Дейна се зачуди дали в думите му не се криеше някакъв скрит смисъл.
В кабинета й я чакаше написано на ръка писмо. В него се казваше: „госпожице еванс. не се тревожете за мен. аз съм щастлив, не съм самотен, никой не ми липсва, и ще ви изпратя дрехите които ми купихте защото нямам нужда от тях. имам си собствени дрехи, довиждане.“ Подписано беше: „кемал“.
Печатът на писмото беше от Париж, а отгоре пишеше „Дом за момчета «Хавиер»“. Дейна прочете писмото два пъти, а после вдигна телефона. Отне й четири часа, докато открие Кемал.
Тя чу несигурния му глас:
— Ало…
— Кемал, Дейна Еванс се обажда. — Никакъв отговор. — Получих писмото ти. — Мълчание. — Просто исках да ти кажа колко се радвам, че си толкова щастлив и че ти е приятно там. — Изчака за момент, после продължи: — Иска ми се и аз да бях щастлива колкото теб. Знаеш ли защо не съм? Защото ми липсваш. Често си мисля за теб.
— Не, не е вярно — извика Кемал. — Не ти пука за мен!
— Грешиш. Какво ще кажеш да дойдеш във Вашингтон и да живееш с мен?
Последва дълго мълчание.
— Наистина ли… наистина ли го искаш?
— Разбира се. Ще дойдеш ли?
— Аз… — Той се разплака.
— Искаш ли, Кемал?
— Да… да, госпожо!
— Ще уредя въпроса.
Дейна и Джеф Конърс се разхождаха в парка „Уест Потомак“.
— Май че ще си имам съквартирант — каза тя. — Трябва, да пристигне тук след няколко седмици.
Той изненадано я погледна.
— Съквартирант?
Реакцията му й хареса.
— Да. Казва се Кемал. На дванайсет години е. — Разказа му историята.
— От думите ти добивам впечатлението, че е страхотно момче.
— Така е. Преживял е ужасни неща, Джеф. Искам да му помогна да ги забрави.
— И аз искам да помогна — заяви той и я погледна.
Тази нощ за пръв път се любиха.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Съществуват два града Вашингтон. Единият е изключително красив, с внушителна архитектура, музеи от световна класа, статуи, паметници на героите от миналото — Линкълн, Джеферсън, Вашингтон, град на зелени паркове, цъфнали череши и кристален въздух.
Другият е цитадела на бездомните, градът с най-високата престъпност в страната, кълбо от обири и убийства.
„Монроу Армс“ е елегантен и закътан хотел недалеч от ъгъла на Двайсет и седма улица и Кей Стрийт. Не пуска реклами и обслужва предимно редовни клиенти. Хотелът е построен отдавна от един находчив млад строителен предприемач на име Лара Камерън.
Джеръми Робинсън, управителят, току-що беше пристигнал за нощна смяна и озадачено преглеждаше списъка на гостите. Той отново прочете имената на отседналите в луксозните апартаменти „Теръс Суитс“, за да се убеди, че не греши.
В апартамент № 325 една позабравена актриса репетираше за пиеса за Държавния театър. Според статия в „Уошингтън Поуст“ тя се надявала да възвърне славата си.
В № 425, апартамента над нейния, се беше настанил един добре познат търговец на оръжие, който редовно посещаваше Вашингтон. Името, написано в регистъра, беше Джей Ел Смит, но външният му вид подсказваше, че вероятно е от Близкия изток. Господин Смит даваше невероятно щедри бакшиши.
В апартамент № 525 беше регистриран Уилям Куинт, конгресмен, който оглавяваше мощната организация за контрол над наркотиците.
Над него, в апартамент № 625 се беше настанил продавач на компютърен софтуер, който посещаваше Вашингтон веднъж месечно.
В № 725 беше настанен Пат Мърфи, международен лобист.
„Дотук добре“ — мислеше си Робинсън. Тези хора му бяха добре познати. Но това, което за него си остана загадка, беше № 825 — президентският апартамент. Беше най-елегантният в хотела и винаги го запазваха за най-важните гости. Заемаше целия етаж и беше богато украсен с ценни картини и антики. Имаше си отделен вътрешен асансьор, който водеше към подземния паркинг, за да могат гостите, които желаят анонимност, да пристигат и заминават, без да бъдат забелязвани.