— Не можем да допуснем подобно нещо да продължава — отбеляза Куинт. — Отразява се зле на бизнеса. Обаждаха ми се от Отдела за борба с наркотиците и шефът на полицията да ме питат какво възнамеряваме да правим по тоя повод.
— А вие какво им казахте?
— Това, което редовно повтарям. Че правим разследвания. — Обърна се към помощника си: — Уреди среща с бандата Брентуд. Кажи им, че ако искат да ги пазим, ще трябва да изравнят цените си с тези на другите. — Обърна се към още един свой помощник. — Миналия месец колко прибрахме?
— Десет милиона тук и десет милиона от чужбина.
— Трябва да качим цената. Този град става прекалено скъп.
В № 625, апартамента на горния етаж, Норман Хаф лежеше гол в тъмното и гледаше порнофилм. Беше блед мъж е голямо бирено коремче и отпуснато тяло. Той се протегна и погали гърдите на жената до себе си.
— Я виж какво правят, Ирма — сподавено й прошепна. — Искаш ли и аз да ти правя така? — Той прокара пръсти в кръг по корема й с поглед, впит в екрана, където някаква жена страстно се любеше с мъж. — Това възбужда •ли те, кукло? Аз направо съм се разпалил.
Пъхна два пръста между краката на Ирма.
— Готов съм — изпъшка той.
Грабна надуваемата кукла, качи й се и я облада. Вагината на куклата на батерии се отваряше и затваряше и все по-силно го стискаше.
— О, боже! — възкликна, после доволно изстена. — Да! Да!
Изключи батерията и се отпусна запъхтян. Чувстваше се чудесно. Сутринта отново щеше да използва Ирма, преди да й изпусне въздуха и да си я сложи в куфара.
Норман беше търговски представител и през повечето време посещаваше непознати градове. Беше открил Ирма преди години и тя беше единствената жена, от която имаше нужда. Глупавите му колеги и приятели пътуваха из страната и сваляха жени по барове и професионални проститутки, но Норман ги беше надхитрил.
Ирма никога нямаше да му натресе някоя болест.
На горния етаж, в апартамент № 725, семейството на Пат Мърфи току-що се беше прибрало от вечеря. Тим Мърфи, дванайсетгодишен, стоеше на балкона с изглед към парка.
— Утре може ли да се качим на върха на паметника, татко? — попита той. — Моля те.
— Не — каза по-малкият му брат. — Искам да отидем в института „Смитсониан“.
— Институцията — поправи го баща му.
— Няма значение. Искам да отида.
Децата за пръв път бяха в столицата, макар че баща им всяка година прекарваше там повече от шест месеца. Пат Мърфи беше лобист, който успешно се справяше с работата си и имаше достъп до някои от най-влиятелните хора във Вашингтон.
Баща му беше кмет на малко градче в Охайо. Най-добрият му приятел беше едно момче на име Джоуи. Ходеха заедно на училище, записваха се на едни и същи летни лагери и си споделяха всичко. Бяха най-добри приятели в истинския смисъл на думата. Това обаче един ден се промени, когато родителите на Джоуи отсъстваха и той живя при семейство Мърфи. Джоуи отиде посред нощ в стаята на приятеля си и се пъхна в леглото му.
— Пат — прошепна. — Събуди се.
— Какво? — едва отвори очи той. — Какво има?
— Самотен съм — прошепна другото момче. — Имам нужда от теб.
Пат Мърфи не знаеше какво да каже.
— За какво?
— Не разбираш ли? Аз те обичам. Желая те. — Целуна Пат по устата.
Пат разбра ужасната истина, че приятелят му е хомосексуалист. Направо му призля. Оттогава вече двамата не си говореха.
Пат Мърфи ненавиждаше хомосексуалистите. Смяташе ги за шантави, ненормални, налудничави, прокълнати от бога, които се опитват да съблазнят невинни деца. Той превърна омразата и отвращението си в една нестихваща кампания, гласуваше за кандидати, които се обявяваха срещу хомосексуалистите и изнасяше лекции срещу опасността и лошите последици от хомосексуализма.
В миналото винаги идваше сам във Вашингтон, но този път жена му упорито настоя да я заведе с децата.
— Искаме да видим какъв живот водиш там — каза тя.
И той най-накрая склони.
Сега наблюдаваше жена си и децата си и си мислеше: „Може би ги виждам за последен път. Как можах да направя такава ужасна грешка? Е, сега вече почти всичко свърши.“ Семейството му имаше такива големи планове за другия ден. Но той нямаше да настъпи. Сутринта, преди те да са се събудили, той щеше да е на път за Бразилия.
Там го чакаше Алан.
В апартамент № 825, президентския апартамент, цареше пълна тишина. „Дишай — повтаряше си той. — Трябва да дишаш… по-бавно, по-бавно…“ Беше обзет от паника. Погледна слабото и голо тяло на младото момиче на пода и си помисли: „Не съм виновен аз. Тя се подхлъзна.“