Детективът отново се загледа в трупа.
— Дай ми сапун — обърна се към полицая, който стоеше наблизо. — Мокър сапун.
— Моля? — изгледа го учудено той.
— Мокър сапун.
— Тъй вярно. — Той бързо излезе да потърси сапун.
Рийс се наведе до трупа на момичето и се загледа в пръстена на ръката му.
— Изглежда е училищен пръстен.
След миг полицаят се върна и му подаде сапун.
Рийс леко натри сапуна по пръста на момичето и внимателно свали пръстена. Започна да го обръща на всички страни, за да го разгледа.
— Училищен пръстен от денвърска гимназия. Има инициали П.Й. — Той се обърна към колегата си: — Провери го. Обади се на училището и открий коя е. Да установим самоличността й колкото се може по-скоро.
Детектив Ед Нелсън, един от хората, които снемаха отпечатъци, се приближи.
— Нещо много странно става, Ник. Снемаме отпечатъци отвсякъде, но все пак някой се е погрижил да изтрие всички следи от топките на вратите.
— Значи някой е бил тук с нея, когато е умряла. Защо не е извикал лекар? Защо се е постарал да изтрие отпечатъците си? И какво, по дяволите, прави едно младо момиче в такъв скъп апартамент?
— Как са платили за апартамента? — обърна се той към Робинсън.
— Според регистъра платено е в брой. Някакъв куриер е предал плика. Резервацията е направена по телефона.
— Сега може ли да изнесем трупа, Ник? — попита съдебният лекар.
— Само още малко. Открихте ли следи от насилие?
— Само раната на челото. Разбира се, предстои аутопсия.
— Някакви следи от влачене?
— Не. Ръцете и краката й са чисти.
— Има ли признаци, че е изнасилена?
— Ще трябва да проверим.
— Значи пред нас е ученичка от Денвър, която идва във Вашингтон и умира в един от най-скъпите хотели в града — въздъхна детектив Рийс. — Някой си изтрива отпечатъците и изчезва. Има нещо гнило в цялата работа. Искам да науча кой е наел този апартамент.
— Изнасяйте я вече — обърна се към съдебния лекар. Погледна към детектив Нелсън. — Проверихте ли за отпечатъци във вътрешния асансьор?
— Да. Асансьорът води направо в подземния паркинг. Има само два бутона. И двата са избърсани.
— Проверихте ли паркинга?
— Да. Нищо необичайно.
— Този, който го е извършил, доста се е постарал да заличи следите си. Или има вече досие, или е някоя важна клечка, която си играе след училище. — Той се обърна към Робинсън: — Кой най-често наема този апартамент?
— Пази се за най-важните ни гости — отвърна той с нежелание. — Крале, министър-председатели… — запъна се — … президенти.
— През последните двадесет и четири часа някой да се е обаждал от този телефон?
— Не знам.
Рийс започваше да нервничи.
— Но това би трябвало да е отбелязано някъде, нали?
— Разбира се.
Той вдигна слушалката.
— Извинете, обажда се детектив Ник Рийс. Искам да науча дали от президентския апартамент някой се е обаждал през последните двадесет и четири часа… Ще изчакам.
Гледаше как облечените в бели престилки служители покриват голото момиче с чаршаф и го слагат на носилка. „Господи! — помисли си. — Та животът й още не е бил започнал.“
Чу гласа на телефонистката.
— Господин Рийс?
— Да.
— Вчера е имало обаждане от апартамента. Градски разговор.
Той извади бележник и молив.
— На кой номер?… Четири-пет-шест-седем-нула-четири-едно?… — Започна да записва номера, а после изведнъж спря. Втренчи се удивено в листа. — Да му се не види!
— Какво има? — попита Нелсън.
Детективът вдигна поглед.
— Това е номерът на Белия дом.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Къде беше снощи, Оливър? — попита Джан, докато закусваха на следващата сутрин.
Сърцето му подскочи. Изключено беше да е разбрала какво се е случило. Никой не знаеше. Никой.
— Имах среща с…
Тя бързо го прекъсна:
— Срещата беше отменена. Ти обаче се прибра вкъщи едва в три часа през нощта. Опитах се да се свържа с теб. Къде беше?
— Е, наложи се да отсъствам. Защо? Да не би да?… Да не би нещо да се е случило?
— Вече няма значение — заяви жена му отегчено. — Оливър, ти не само че нараняваш мен, ти нараняваш себе си. Дотам си стигнал. Не искам да видя как губиш всичко, защото… защото не можеш… — Очите й се изпълниха със сълзи.
Оливър стана, приближи се до нея и я прегърна.
— Няма нищо, Джан. Всичко е наред. Аз много те обичам.
„И наистина е така — мислеше си, — по моему. Това, което се случи снощи, не беше по моя вина. Тя ми се обади, не аз. Аз никога нямаше да отида на срещата. — Беше взел всички мерки, за да не бъде забелязан. — С чисти ръце съм“ — реши.