— В този хотел има ли регистриран човек на име Пол Йърби?
— Съжалявам. Не даваме… — започна администраторът.
Рийс показа значката си.
— Много бързам, мой човек.
— Да, господине. — Той прегледа регистъра на гостите. — Има господин Йърби в стая 315. Да…
— Не, ще го изненадам. Не се обаждайте.
Изкачи се с асансьора на третия етаж и тръгна по коридора. Спря пред стая 315. Отвътре се чуваха гласове. Той разкопча якето си и почука на вратата. Отвори я едно двайсетинагодишно момче.
— Здравейте.
— Пол Йърби?
— Не. — Момчето се обърна към някого в стаята: — Пол, търсят те.
Ник Рийс влезе вътре. Високо рошаво момче по дънки и пуловер излизаше от банята.
— Пол Йърби?
— Да. Вие кой сте?
Рийс си извади значката.
— Детектив Ник Рийс. Отдел „Убийства“.
Момчето пребледня.
— Аз… с какво мога да ви помогна?
Ник Рийс усещаше кога някой се страхува. Извади пръстена на мъртвото момиче от джоба си и му го подаде.
— Виждал ли си преди този пръстен, Пол?
— Не — бързо каза Йърби. — Аз…
— На него има твоите инициали.
— Така ли? О, да. — Той се поколеба. — Може и мой да е. Сигурно съм го загубил някъде.
— Или си го дал на някого?
Момчето нервно заоблизва устни.
— О, да. Може би.
— Хайде да отидем в центъра на града, Пол.
Момчето нервно го изгледа.
— Арестуван ли съм?
— За какво? — попита Рийс. — Извършил ли си престъпление?
— Разбира се, че не. Аз…
— Тогава защо да те арестувам?
— Аз… аз не знам. Не знам защо искате да отидем в центъра.
Гледаше отворената врата. Рийс се протегна и го хвана за рамото.
— Хайде да вървим без много шум.
— Искаш ли да се обадя на майка ти или на някой друг, Пол? — попита го другото момче.
Йърби нещастно поклати глава и отвърна шепнешком:
— Не. Не се обаждай на никого.
Сградата „Хенри Първи Дейли“ на Индиана Авеню № 300 в центъра на Вашингтон е непретенциозна шестетажна сива тухлена постройка, която служи за районно полицейско управление. На третия етаж се намира отдел „Убийства“. Докато снимаха и вземаха отпечатъци от Пол Йърби, Рийс отиде при капитан Ото Милър.
— Мисля, че ще излезе нещо от случая „Монроу Армс“.
Милър се облегна на стола си.
— Продължавай.
— Хванах приятеля на момичето. Момчето е загубило ума и дума от страх. Сега ще го разпитаме. Искаш ли да участваш.
Капитанът кимна към купчината книжа на бюрото си.
— Имам работа за няколко месеца напред. Напиши ми доклад.
— Добре. — Рийс тръгна към вратата.
— Ник, не забравяй да му прочетеш правата.
Пол Йърби беше отведен в стая за разпит. Тя беше малка, два на три метра, с очукано бюро, четири стола и видеокамера. Имаше и огледало, за да могат и полицаите от съседната стая да наблюдават разпита.
Пол Йърби седеше срещу Ник Рийс и още двама детективи — Дъг Хоугън и Едгар Бърнстайн.
— Наясно сте, че записваме този разговор на видео, нали? — попита детектив Рийс.
— Да, господине.
— Имате право на адвокат. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен служебен, който да ви представлява.
— Искате ли на разпита да присъства адвокат? — попита детектив Бърнстайн.
— Нямам нужда от адвокат.
— Добре. Имате право да мълчите. Ако се откажете от това право, всичко, което кажете тук, ще бъде използвано срещу вас в съда. С това наясно ли сте?
— Да, господине.
— Как е пълното ви име?
— Пол Йърби.
— Адресът ви?
— Марион Стрийт № 320, Денвър, Колорадо. Вижте, аз нищо лошо не съм направил. Аз…
— Никой не казва, че сте. Просто се опитваме да получим малко информация. И вие ще ни помогнете, нали?
— Разбира се, но аз… аз не знам за какво става въпрос.
— Не се ли досещате?
— Не, господине.
— Имаш ли си приятелки, Пол?
— Ами, вижте…
— Не виждаме. Защо не ни кажеш?
— Ами добре. Виждам се с момичета…
— Искаш да кажеш, че се срещаш е момичета? Излизаш с тях?
— Да.
— А към някое момиче да имаш по-специално отношение?
Последва мълчание.
— Имаш ли си приятелка, Пол?
— Да.
— Как се казва? — попита Бърнстайн.
— Хлое.
— Хлое коя? — попита Рийс.
— Хлое Хюстън.
Рийс си записа името.
— Адреса й, Пол?
— Оук Стрийт № 602, Денвър.
— Как се казват родителите й?
— Тя живее с майка си.
— А тя как се казва?
— Джаки Хюстън. Тя е губернаторката на Колорадо.
Детективите се спогледаха. Ама че работа! Само това им липсваше!