Рийс му подаде един пръстен.
— Това твой пръстен ли е, Пол?
Той за миг го разгледа, после неохотно отговори:
— Да.
— Ти ли го даде на Хлое?
Той нервно преглътна.
— Аз… аз мисля, че да.
— Но не си сигурен?
— Сега си спомням. Да, аз й го дадох.
— Дошъл си във Вашингтон със съученици, нали? Група от училище?
— Точно така.
— Хлое беше ли в групата?
— Да, господине.
— Къде е Хлое в момента, Пол? — попита Бърнстайн.
— Не… не знам.
— Кога я видя за последен път? — обади се Хоугън.
— Мисля, че преди два дни.
— Преди два дни? — изненада се Рийс. — Да.
— И къде я видя? — въпросът бе зададен от Бърнстайн.
— В Белия дом.
Детективите изненадано се спогледаха.
— Тя е била в Белия дом? — попита Рийс.
— Да, господине. Бяхме на частно посещение. Майката на Хлое го беше уредила.
— И Хлое беше с теб?
— Да.
— По време на обиколката ви из Белия дом случи ли се нещо необичайно?
— Какво искате да кажете?
— Срещнахте ли се, говорихте ли с някого по време на обиколката?
— Ами, да, с гида.
— И само с него?
— Да.
— Хлое беше ли през цялото време е групата?
— Да… — Йърби се замисли. — Не. Тя отиде до тоалетната. Нямаше я около четвърт час. Когато се върна, тя… — млъкна.
— Тя какво? — попита Рийс.
— Нищо. Тя просто се върна.
Момчето очевидно лъжеше.
— Синко — започна Рийс, — знаеш ли, че Хлое Хюстън е мъртва?
Тримата зорко го наблюдаваха.
— Не! За бога! Как? — Изненадата му можеше и да е престорена.
— Не знаеш ли?
— Не! Не мога да го повярвам.
— И ти нямаш нищо общо със смъртта й?
— Разбира се, че нямам. Аз обичам… обичах Хлое.
— Спал ли си с нея?
— Не. Ние… ние изчаквахме. Щяхме да се женим.
— Но понякога сте вземали заедно наркотици?
— Не! Никога не сме вземали наркотици.
Вратата се отвори и в стаята влезе якият детектив Хари Картър. Приближи се до Рийс и му прошепна нещо на ухото. Той кимна. Седеше с поглед, вперен в Пол Йърби.
— Кога за последен път видя Хлое Хюстън?
— Казах ви, в Белия дом. — Неловко започна да се върти на стола си.
Детективът се наведе напред.
— В голяма каша си се забъркал, Пол. Отпечатъците ти са из целия президентски апартамент в хотела „Монроу Армс“. Как се е стигнало до това?
Пол Йърби седеше без да помръдне с пребледняло лице.
— Вече можеш да престанеш с лъжите.
— Аз… аз нищо не съм извършил.
— Ти ли резервира апартамента в „Монроу Армс“?
— Не, аз не съм го резервирал. — Ударението падна на „аз“.
Детективът веднага се хвана за това.
— Но знаеш кой го е направил?
— Не. — Отговорът прозвуча прекалено прибързано.
— Признаваш ли, че си бил в апартамента?
— Да, но… но Хлое беше жива, когато си тръгнах.
— Защо си тръгна?
— Тя ме помоли. Тя… тя очакваше някого.
— Хайде, Пол. Знаем, че ти си я убил.
— Не! — Момчето трепереше. — Кълна се, че нямам нищо общо със смъртта й. Аз… аз просто я придружих до апартамента. Останах там съвсем малко.
— Защото тя очакваше някого?
— Да. Тя… тя се вълнуваше.
— Каза ли ти с кого ще се среща?
Той нервно облизваше устни.
— Не.
— Лъжеш. Със сигурност е споделила с теб.
— Каза, че тя се вълнувала. За какво?
Пол отново си облиза устните.
— За… за човека, с когото щеше да се срещне за вечеря.
— Кой беше този човек, Пол?
— Не мога да ви кажа.
— Защо не?
— Обещах на Хлое, че няма да кажа на никого.
— Хлое е мъртва.
Очите на Пол Йърби се изпълниха със сълзи.
— Просто не мога да повярвам.
— Кажи ни името на този човек.
— Не мога да го направя. Дадох обещание.
— Ето какво ще стане с теб. Тази нощ ще прекараш в затвора. На сутринта, ако ни кажеш името на човека, с когото е щяла да се срещне, ще те пуснем. В противен случай ще те съдим за убийство.
Почакаха да проговори. Той мълчеше.
Ник Рийс кимна на Бърнстайн.
— Отведи го.
Детектив Рийс се върна в кабинета на капитан Милър.
— Имам и добри, и лоши новини.
— Това не ми харесва, Ник.
— Лошата новина е, че не съм сигурен, че момчето й е дало наркотика. Още по-лошата новина е, че майката на момичето е губернаторката на Колорадо.
— О, боже! Вестниците ще гръмнат. — Капитанът дълбоко си пое дъх. — Защо смяташ, че момчето е невинно?
— Признава, че е било в апартамента на Хлое, но заяви, че тя го помолила да си върви, защото очаквала някого. Смятам, че момчето е твърде умно, за да ми минава с такава история. Предполагам, че знае кого е очаквала Хлое Хюстън, но не иска да ни каже.
— А ти подозираш ли някого?