— Разговора, който някой от този апартамент проведе с Белия дом.
Той застина, после отбеляза:
— Това нищо не означава. Някои хора изпитват голямо удоволствие да се обадят в Белия дом. Хайде, направи ми го пак, скъпа. Имаш ли още малко кленов сироп?
Франк Лонерган току-що се беше върнал от летището, когато телефонът в кабинета му иззвъня.
— Лонерган.
— Здравейте, господин Лонерган. Обажда се Плитко Гърло. — Алекс Купър, дребен паразит, винаги си въобразяваше, че информацията му ще предизвика нов Уотъргейт. В това се изразяваше чувството му за хумор. — Все още ли плащате за гореща информация.
— Зависи колко е гореща.
— Тази направо ще ви запали задника. Искам пет хиляди долара за нея.
— Дочуване.
— Чакайте малко. Не затваряйте. Става въпрос за убитото момиче в хотел „Монроу Армс“.
Франк веднага наостри уши.
— И какво за него?
— Може ли да се срещнем някъде двамата?
— Ще се видим след половин час в „Рикос“.
В два часа те седяха в едно сепаре в „Рикос“. Алекс Купър беше един слаб като чироз тарикат и Лонерган не обичаше да си има вземане-даване с него. Не знаеше откъде Купър събира информацията си, но в миналото беше му вършил доста работа.
— Надявам се, че не ми губиш времето — отбеляза Франк.
— О, не смятам, че е загуба на време. Как би се почувствал, ако ти кажа, че в убийството на момичето е замесен Белия дом? — Той самодоволно се хилеше.
Лонерган успя да скрие възбудата си.
— Продължавай.
— Пет хиляди долара?
— Хиляда.
— Две.
— Дадено. Говори.
— Приятелката ми е телефонистка в хотел „Монроу Армс“.
— Как се казва?
— Джоан Макграт.
Той си записа.
— Е, и?
— Някой от президентския апартамент се обадил в Белия дом, докато момичето било там.
„Смятам, че президентът имам пръст в тази работа“, му беше казала Лесли Стюарт.
— Сигурен ли си в това?
— Информацията ми е от извора.
— Ще я проверя. Ако се окаже истина, получаваш си парите. Споменавал ли си това на друг?
— Не.
— Добре. Недей. — Той се изправи. — Ще поддържаме връзка.
— Има още нещо.
Лонерган спря.
— Да?
— Не ме забърквай в тази работа. Не искам Джоан да разбере, че съм ти казал.
— Няма проблем.
И така Алекс Купър остана сам и се замисли за какво да похарчи двете хиляди долара, за които Джоан нямаше да разбере.
Телефонната централа на хотел „Монроу Армс“ се намираше в една кабинка зад рецепцията. Когато Лонерган влезе с папка в ръка, Джоан Макграт беше дежурна. Тя тъкмо казваше:
— Ей сега ще ви свържа.
Тя направи връзката и се обърна към новодошлия.
— Какво обичате?
— От телефонната компания съм — представи се Лонерган и й показа някаква карта за самоличност. — Тука имаме някакъв проблем.
Джоан изненадано го погледна.
— Какъв проблем?
— Оплакаха се, че им таксуваме разговори, които не са провеждали. — Престори се, че проверява нещо в папката. — Петнадесети октомври. На един абонат са начислили разговор с Германия, а той ни един човек дори не познавал там. Много е ядосан.
— Ами аз нищо не знам по този въпрос — възмутено отвърна тя. — Дори не си спомням да съм свързвала някого с Германия през последния месец.
— Имате ли записани всички разговори от петнадесети?
— Разбира се.
— Бих искал да видя справката.
— Добре. — Извади една папка изпод купчина вестници и му я подаде. Таблото бръмчеше. Докато тя обслужваше гостите, Лонерган бързо прегледа папката. Дванайсети октомври… тринадесети… четиринадесети… шестнадесети…
Страницата за петнадесети липсваше.
Франк Лонерган чакаше във фоайето на хотел „Фор Сийзънс“, когато Джаки Хюстън се върна от Белия дом.
— Госпожо губернатор?
Тя се обърна.
— Да?
— Франк Лонерган. Аз съм от „Уошингтън Трибюн“ и искам да изразя съболезнованията на всички ни, госпожо.
— Благодаря.
— Може ли да поговорим за малко?
— Аз наистина не съм в…
— Може би ще мога да ви помогна. — Той кимна към салона на главното фоайе. — Можем ли да влезем за малко там?
Тя си пое дълбоко дъх.
— Добре.
Влязоха в салона и седнаха.
— Разбрах, че дъщеря ви отишла на обиколка из Белия дом в деня, в който…
— Да. Тя… тя отиде на обиколка със съучениците си. Вълнуваше се много, че ще се срещне с президента.
Лонерган се постара да не покаже вълнението си.
— Трябвало е да се срещне с президента Ръсел?
— Да. Аз уредих срещата. Ние сме стари приятели.
— И срещнала ли се е с него, госпожо Хюстън?
— Не. Той не успял да я види. — Гласът й трепереше. — Но има едно нещо, в което съм сигурна.