— Да, госпожо.
— Пол Йърби не я е убил. Те бяха влюбени един в друг.
— Но от полицията казаха…
— Не ме интересува какво са казали. Арестували са едно невинно момче и то… то толкова се е разстроило, че се е обесило. Това е ужасно.
Франк Лонерган за миг се загледа в нея.
— Ако Пол Йърби не е убил дъщеря ви, имате ли представа кой може да е? Искам да кажа, тя спомена ли нещо за среща с някого във Вашингтон?
— Не. Никого не познаваше тук. С такова нетърпение очакваше да… да… — Очите й се напълниха със сълзи. — Съжалявам. Извинете ме.
— Разбира се. Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо губернатор.
Следващата му стъпка беше моргата. Хелън Чуан тъкмо излизаше от залата за аутопсии.
— Я виж ти кой е тук.
— Здрасти, докторе.
— Какво те води насам, Франк?
— Исках да си поговорим за Пол Йърби.
Хелън въздъхна.
— Ужасно нещо. И двамата бяха толкова млади.
— Защо момче като него ще се самоубива?
Тя сви рамене.
— Кой знае?
— Искам да кажа — сигурна ли си, че се е самоубил?
— Ако не е, то поне е умело инсценирано. Коланът му толкова здраво беше стегнат около врата, че трябваше да го разрежат, за да го свалят.
— И по тялото му нямаше други следи, които да предполагат някакво насилие?
Тя любопитно го изгледа.
— Не.
— Добре. Благодаря. Не искам да карам „пациентите“ ти да чакат.
— Много забавно!
В коридора имаше телефон. Лонерган позвъни на родителите на Пол Йърби. Госпожа Йърби вдигна телефона.
— Ало — уморено се обади тя.
— Госпожа Йърби?
— Да.
— Извинете, че ви безпокоя. Обажда се Франк Лонерган. Работя за „Уошингтън Трибюн“. Исках да…
— Не мога…
След миг се обади господин Йърби.
— Извинете. Жена ми е… Цяла сутрин ни безпокоят от вестниците. Не искаме да…
— Това ще отнеме само една минутка, господин Йърби. Във Вашингтон има хора, които не смятат, че вашият син е убил Хлое Хюстън.
— Разбира се, че не я е убил! — Гласът му изведнъж беше станал по-силен. — Пол никога, никога не би направил подобно нещо.
— Пол имаше ли приятели във Вашингтон, господин Йърби?
— Не. Той не познаваше никого там.
— Ясно. Ами, ако мога с нещо да ви бъда полезен…
— Има нещо, с което можете да ни бъдете полезен, господин Лонерган. Уредихме тялото на Пол да ни бъде докарано тук, но не знаем как да приберем вещите му. Искаме да си вземем всичко, което той… Ако можете да ми кажете към кого да се обърнем…
— Аз мога да се заема с това.
— Много сме ви задължени. Благодаря.
В кабинета на отдел „Убийства“ дежурният сержант отваряше кашон с личните вещи на Пол Йърби.
— Няма много неща вътре — отбеляза той. — Само дрехите на момчето и фотоапарат.
Лонерган бръкна в една кутия и извади черен кожен колан.
Не беше срязан.
Когато влезе в кабинета на Дебора Канър, секретарката, която уреждаше срещите на президента Ръсел, тя се канеше да излиза на обяд.
— Какво мога да направя за теб, Франк?
— Имам проблем, Дебора.
— Нищо ново!
Франк Лонерган се престори, че преглежда някакви бележки.
— Имам информация, че на петнадесети октомври президентът е имал тайна среща с пратеник от Китай за обсъждане на въпроса за Тибет.
— Не съм чула за такава среща.
— Можеш ли само да провериш?
— На коя дата каза, че било?
— Петнадесети октомври. — Наблюдаваше как Дебора вади дневника от едно чекмедже и набързо го преглежда.
— Петнадесети октомври? По кое време е трябвало да се състои срещата?
— Десет часа вечерта, тук в Овалния кабинет.
Тя поклати глава.
— Не. В десет часа вечерта президентът е имал среща с генерал Уитман.
Лонерган се намръщи.
— Това не е информацията, която получих. Може ли да погледна в книгата.
— Съжалявам. Поверително е, Франк.
— Може би са ме насочили погрешно. Благодаря, Дебора.
Той си тръгна.
Тридесет минути по-късно разговаряше с генерал Стив Уитман.
— Господин генерал, вестник „Трибюн“ би желал да отрази срещата, която сте провели с президента на петнадесети октомври. Доколкото разбирам, разисквани са били някои важни въпроси.
Генералът поклати глава.
— Не знам откъде черпите информацията си, господин Лонерган. Срещата беше отменена. Президентът имаше друг ангажимент.
— Сигурен ли сте?
— Да, ще я пренасрочим.
— Благодаря ви, господин генерал.
Франк Лонерган се върна в Белия дом. Отново влезе в кабинета на Дебора Канър.
— Какво има този път, Франк?
— Същото — тъжно отговори. — Моят източник се кълне, че в десет часа вечерта на петнадесети октомври президентът бил тук на среща с китайски пратеник, за да обсъждат Тибет.