— Наистина ще съм ви много задължен. Почакайте да ви дам адреса му.
Франк Лонерган започваше да се изнервя. Когато събитията се понаместиха, стана ясно, че това убийство се прикриваше от най-високо място. Преди да отиде да се срещне с администратора на хотела, реши да се отбие в апартамента си. Жена му Рита беше в кухнята и приготвяше вечерята. Беше дребничка, червенокоса, с блестящи зелени очи и бяла кожа. Тя изненадано се обърна, когато съпругът й влезе.
— Франк, какво правиш у дома по обяд?
— Просто реших да се отбия и да се видим.
Тя го погледна в очите.
— Не. Има нещо. Какво става?
Той се поколеба.
— Откога не си виждала майка си?
— Миналата седмица се видяхме. Защо?
— Защо не й отидеш пак на гости, скъпа?
— Да не би нещо да не е наред?
Той широко се усмихна.
— Да не е наред ли? — Приближи се до полицата на камината. — Няма да е зле, ако започнеш да бършеш праха. Там ще сложим наградата за журналистика „Пулицър“, а тук — наградата „Пийбоди“.
— Какви ги говориш?
— Надушил съм нещо, което ще срине всички — искам да кажа, хора на високи постове. Това е най-интересното разследване, което някога съм правил.
— Защо искаш да ида при майка ми?
Сви рамене.
— Просто съществува вероятност нещата да позагрубеят. Има хора, които не желаят тази история да излезе наяве. Ще се чувствам по-добре, ако заминеш за няколко дни, само докато тази работа приключи.
— Но ако си в опасност…
— Не съм в никаква опасност.
— Сигурен ли си, че нищо няма да ти се случи?
— Абсолютно. Сложи си някои неща в куфара и ще ти се обадя довечера.
— Добре — неохотно се съгласи тя.
Лонерган погледна часовника си.
— Ще те откарам до гарата.
Един час по-късно той спря пред скромна тухлена къща в района Уитън. Излезе от колата, приближи се до входната врата и натисна звънеца. Нищо. Позвъни отново и зачака. Вратата рязко се отвори и едра жена на средна възраст застана на прага и подозрително го изгледа.
— Да?
— Аз съм от данъчното — каза Лонерган и извади някаква служебна карта. — Искам да говоря с Карл Горман.
— Брат ми не е тук.
— Знаете ли къде е?
— Не — решително отвърна тя.
Репортерът кимна.
— Жалко. Е, по-добре да започнете да му стягате багажа. Ще накарам отдела да изпрати камионите. — Тръгна по пътеката към колата си.
— Почакайте малко! Какви камиони? За какво говорите?
Лонерган се спря и се обърна.
— Брат ви не ви ли каза?
— Какво да ми каже?
Той пристъпи няколко крачки към къщата.
— Загазил е.
Тя нервно го погледна.
— Как така?
— Опасявам се, че не ми е позволено да го обсъждам. — Поклати глава. — Освен това ми изглеждаше свястно момче.
— Истина е — заяви тя. — Карл е чудесен човек.
Лонерган кимна.
— И аз останах с такова впечатление, когато го разпитвахме в бюрото.
Жената направо беше изпаднала в паника.
— За какво сте го разпитвали?
— За данъчни измами. Жалко. Исках да му спомена за една вратичка, която би могъл да използва, но… — Сви рамене. — Щом не е тук… — Отново понечи да си ходи.
— Почакайте! Той… той е на риболов. Аз… аз на никого не трябваше да го казвам.
Франк сви рамене.
— Нямам нищо против.
— Но… случаят е специален. Хижата, в която е отседнал, се казва „Съншайн Фишинг Лодж“ на езерото в Ричмънд, Вирджиния.
— Чудесно. Ще се свържа с него там.
— Би било чудесно. Сигурен ли сте, че ще се оправи?
— Напълно. Ще се погрижа всичко да е наред.
Лонерган пое на юг по И–95. Ричмънд беше на малко повече от двеста километра разстояние. Веднъж през лятото, много отдавна, той беше ходил на риболов на езерото и много му беше провървяло.
Надяваше се и този път да е така.
Ръмеше, но Карл Горман не обръщаше внимание. Точно в такива моменти казваха, че рибата най-много кълве. Тръгнал беше за ивичест костур, а за стръв използваше едри лещанки, които хвърляше надалече от себе си. Вълните леко се разбиваха в малката лодка в средата на езерото, но плувката се носеше по повърхността, без да помръдне. Рибата не бързаше. Нямаше значение. Той също не бързаше. Никога през живота си не се беше чувствал толкова щастлив. Никога не бе предполагал, че ще успее да забогатее. Това се казва късмет. Трябва да си на подходящото място в подходящия момент. Беше се върнал в „Монроу Армс“ да си прибере някакво яке, и тъкмо се канеше да излезе от паркинга, когато вратата на вътрешния асансьор се отвори. Когато видя кой излиза, той изумен беше останал на мястото си. Видя как мъжът се връща, бърше отпечатъците си, а после си тръгва с колата.