На следващата сутрин прочете за убийството и разбра какво се е случило. „Наистина съм му голям почитател. Проблемът е, че когато си толкова прочут, няма как да се скриеш. Където и да отидеш, светът те познава! Той ще ми плати да си мълча. Няма друг избор. Ще започна със сто хиляди. Веднъж щом ми плати тази сума, ще трябва да продължи да ми плаща. Може би ще си купя замък във Франция или хижа в Швейцария“ — мислеше Горман.
Почувства, че кордата му се опъва, и рязко я дръпна към себе си. Усети как рибата се опитва да му се изплъзне. Напразно. Вече я бе хванал.
Чу към него да се приближава някаква моторница. Не трябваше да пускат моторни лодки по езерото. Плашеха рибата. Моторницата все повече се приближаваше към него.
— Не се приближавайте толкова — изкрещя Карл.
Тя сякаш идваше право към него.
— Хей! Внимавайте, за бога…
Моторницата се вряза в лодката му и я разцепи, а Горман падна под лодката.
Проклет пиян глупак! Той се задъхваше. Успя да покаже главата си над водата. Моторницата отново се насочваше право към него. Последното нещо, което Карл Горман почувства, преди моторницата да му пръсне черепа, беше как рибата дърпа кордата.
Когато Франк Лонерган пристигна, беше пълно с полицейски коли, пожарна кола и линейка. Линейката тъкмо тръгваше.
Франк излезе от колата си и попита един човек:
— За какво е това оживление?
— Някакъв човечец катастрофирал в езерото. Почти нищо не е останало от него.
На репортера му стана ясно.
В полунощ Франк Лонерган работеше на компютъра сам в апартамента си и пишеше статията, която щеше да съсипе президента на Съединените щати. Това беше статия, с която щеше да спечели наградата „Пулицър“. Той не се и съмняваше в това. Статията щеше да го направи по-прочут дори от Удуърд и Бернщайн. Това беше статията на века.
Прекъсна го звънецът на вратата. Стана и се приближи до входната врата.
— Кой е?
— Пакет от Лесли Стюарт.
„Открила е нещо ново“ — каза си и отвори вратата.
Блесна метал и внезапно непоносима болка раздра гърдите му.
После нищо.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Холът на Франк Лонерган изглеждаше сякаш поразен от ураган. Всички чекмеджета и шкафове зееха, а съдържанието им беше пръснато по пода.
Ник Рийс гледаше как изнасят тялото на репортера.
— Има ли някакви следи от използваното оръжие? — попита той детектива Стийв Браун.
— Не.
— Разговаря ли със съседите?
— Да. Този жилищен блок е цял зоопарк, пълен с маймуни. Не виждат нищо лошо, не чуват нищо лошо, не казват нищо лошо. Нищо. Госпожа Лонерган е тръгнала насам. Чула новините по радиото. Тук са станали още два обира през последните шест месеца, а…
— Не съм сигурен, че това е било обир.
— Какво искаш да кажеш?
— Лонерган дойде в полицията оня ден, за да прибере нещата на Пол Йърби. Иска ми се да науча върху какво е работил. Няма ли някакви документи по чекмеджетата?
— Не.
— Никакви бележки?
— Нищо.
— Значи или е бил страшно подреден, или някой се е постарал всичко да разчисти. — Рийс се приближи до работната маса. От нея висеше някакъв кабел, несвързан с нищо. Той го вдигна. — Какво е това?
Детективът Браун се приближи.
— Това е кабел за захранването на компютър. Сигурно тук е имало компютър. Това означава, че може би някъде има компютърен архив.
— Вероятно са взели компютъра. Да проверим дали Лонерган не е запазил копия от файловете.
Откриха архивния диск в едно куфарче в колата на убития. Рийс го подаде на Браун.
— Искам да го занесеш в управлението. Може би има код, с който се влиза в него. Хвани Крис Колби да го прегледа.
Входната врата на апартамента се отвори и влезе Рита Лонерган. Изглеждаше пребледняла и разстроена. Тя се сепна, когато ги видя.
— Госпожа Лонерган?
— Кои сте…
— Детектив Ник Рийс, отдел „Убийства“. Това е детектив Браун.
Жената се огледа.
— Къде е…
— Отнесохме тялото на съпруга ви, госпожо Лонерган. Ужасно съжалявам. Разбирам, че моментът не е подходящ, но бих желал да ви задам няколко въпроса.
Тя го погледна и в очите й изведнъж пролича страх. Точно това най-малко беше очаквал. От какво се страхуваше?
— Съпругът ви работеше по някаква версия, нали?
Рита отново си спомни какво й беше казал. „Надушил съм нещо, което ще срине всички — искам да кажа, хора на високи постове. Това е най-интересното разследване, което някога съм правил.“
— Госпожо Лонерган?
— Аз… аз нищо не знам.
— Не знаете ли върху каква задача е работил?
— Не. Франк никога не обсъждаше работата си с мен.
Очевидно лъжеше.