— Страхливо е действително — отвърнах, — но причината за страха им е само моята магазинна пушка. Ако не я притежавах, сигурно щяха да се нахвърлят върху нас.
— Pshaw! Те се страхуват не само от карабината ти, а от нас изобщо. Дали са взели мастър Джафар със себе си, а?
— Да, взели са го!
— Неприятно! Ще тръгнем ли след тях?
— Веднага след като сме напоили конете си. Вероятно до утре вечер за тях няма да има вода.
— Не го вярвам. Червенокожите яздят на север и ако не се лъжа, там ще се натъкнат на река Саймерън, при която ние също ще стигнем, ако ги следваме. Там има вода.
— Червенокожите изобщо не възнамеряват да отиват на север — усмихнах се аз, — а да яздят обратно към Макик Натун.
— Знаеш ли го със сигурност?
— Да. Докато ти осъществяваше одухотворената си идея да потърсиш индианците, аз лежах близо до тях и ги подслушвах. Тогава вождът каза, че макар и ние да не сме бъдели заловени, то поне мистър Джафар щял да бъде отведен до Жълтата планина и измъчван там до смърт.
— В такъв случай трябва да бъдем, доколкото е възможно, още преди тях там. После ще им измъкнем мистър Джафар. Поне каквото зависи от мен и моя брат за освобождаването на пленника, ще бъде извършено. Не мислиш ли същото, стари Тим?
— Yes — потвърди Тим.
Напоихме добре конете и поехме по обратния път. Губехме време, за което тайно в себе си се ядосвах. Ако спътниците ми ме бяха слушали, отдавна да сме приключили с команчите.
Когато се стъмни, стигнахме отново при водата, при която бяхме пренощували вчера, и направихме там кратка почивка, за да позволим на конете да си поемат дъх. После продължихме, през цялата нощ, докато стана ден и починахме един час. Този път бяхме принудени да изискваме твърде много от нашите коне. На моя вран жребец напрежението сякаш не му правеше впечатление. Другите обаче се уморяваха все повече и повече и когато след една истински усилна езда видяхме отново пред себе си Макик Натун, силите им бяха към края си.
— Ето ни пак тук — въздъхна Пъркинс, като посочи планината. — Уморен съм като някое хайкаджийско куче. Само с три кратки прекъсвания съм висял на седлото в продължение на два дни и също през нощта, което дори за един уестман е постижение. Направо към гробовете ли ще яздим, сър?
— Да — отговорих.
— Това май ще бъде грешка.
— Не ми говори за грешки, мастър Пъркинс! Виж, там, вляво е мястото, където лежахте с вожда. Там се оставихте да ви забележат. Това беше грешка. А щом искам веднага да отида при гробовете, знам какво правя. За нашите коне трябва вода, а там е единственото място, където има. Значи при всички случаи трябва да се отправим натам. Ти навярно мислиш, че Макик Натун може да е заета от неколцина команчи. Случаят обаче не е такъв. При Хейзълстрейтс аз преброих червенокожите. Бяха в пълен състав. Жълтата планина следователно е свободна, ще намерим най-много изоставения багаж на команчите.
— Давам ти право, мастър Шетърхенд. Но ние все пак ще оставим там следи, които ще бъдат забелязани от червенокожите, когато после идат там.
— После? Какво разбираш под това после?
— Когато пристигнат. Тъй, както ние дойдохме тук, и червенокожите могат скоро да се появят.
— Не. Първо, команчите нямат причина да направят една такава продължителна езда като нас, защото определено са на мнение, че са ни заблудили и ние сме яздили след тях на север. И, второ, би трябвало да помислиш, че тъкмо за да ни заблудят, са направили една широка заобиколка. Дори да са яздили бързо, колкото нас, няма как да са вече тук.
— Тогава навярно приемаш, че ще дойдат чак утре?
— Или днес през нощта, или едва утре. Тъй като индианците няма къде да намерят вода за себе си и конете, може да се предположи, че няма тепърва още и да бивакуват, а ще яздят направо насам. Ето защо съм по-склонен да приема, че можем да ги очакваме още през нощта.
— Well! И как ще успеем да освободим персиеца?
— Това сега още не мога да кажа. Трябва да изчакаме пристигането на нашите противници. Едва тогава ще можем да видим накъде трябва да насочим кануто.
— Но в такъв случай явно нямаш намерение да бивакуваме тук при гробовете и да ги посрещнем?