— И през ум не ми минава. Ние ще напоим конете и ще се отправим към някое място, от което ще можем да забележим идването на червенокожите, без те да ни открият.
Сега достигнахме до четирите главатарски гроба и слязохме от конете. Докато те отидоха на водопой, а ездачите тръгнаха напред-назад, за да раздвижат вкочанените от дългата езда крайници, аз внимателно огледах наоколо.
Имах намерение да се промъкна в бивака на червенокожите и да измъкна Джафар. Дали само хитрост и умение щяха да бъдат достатъчни, не можех да знам, но бях твърдо решил, ако се наложи да употребя сила, да си послужа с оръжия. Помощта на моите спътници изключих още от самото начало. Не исках пак да ми развалят работата.
Че ще ми се удаде да се промъкна до пленника, не се и съмнявах. Червенокожите не ни очакваха тук наблизо и дори да оставеха стражи, тяхното внимание щеше да бъде насочено само навън към саваната, защото трябваше да приемат, че едно евентуално безпокойство може да дойде единствено оттам, понеже от другите страни, както вече по-рано споменах, теренът беше обхванат от полукръг стръмно извисяващи се скали, които поне за през нощта изглеждаха недостъпни. Същевременно вземах под внимание, че команчите, като прериен народ, не са добри катерачи и следователно ще считат тези скални стени за непристъпни, докато аз може би щях да намеря някое място, където е възможно да се спусна отгоре. Трябваше да поема този път, но саваната не биваше да приближавам.
Скоро намерих каквото търсех. Точно там, където при последното ми пребиваване пленниците бяха лежали и където и сега още лежеше увитият в завивки багаж на команчите, скалата беше най-много седем метра висока и после отстъпваше далеч назад, образувайки широка тераса, по която растяха няколко доста дебели дървета. Планинският скат над терасата се състоеше не от скали, а от плодородна почва, която носеше дървета и храсти. Той се издигаше доста стръмно, наистина, но аз видях, че дори през нощта катеренето и спускането нямаше да бъде прекалено трудна задача. Дърветата предлагаха предостатъчно опора за ръцете Изкачеше ли се веднъж човек на издатината, можеше да върже ласото си за някое дърво и да се спусне долу.
Когато конете се бяха напоили, ние ги възседнахме пак и яздихме покрай подножието на възвишенията, докато намерихме едно място, което отлично подхождаше за скривалище.
— Оставям ви тук, джентълмени — казах, — и ви поверявам коня и оръжията си. Не напускайте това място! Очаквам, че поне този път ще изпълните това, което казвам!
— Да тръгваш ли се каниш? — попита Джим угрижено.
— Да. Искам да потърся някое място, откъдето да мога да наблюдавам червенокожите, когато дойдат.
Премълчах намерението си, защото можех да очаквам да ми изиграят пак някой номер. И оня наистина отбеляза веднага:
— Тогава можем сигурно и ние да дойдем.
— Тъй! Едва съм изрекъл предупреждението си и ти вече се гласиш да ми прекосиш пътя. Нима ти е толкова трудно да се вслушаш веднъж в молбата ми?
Тук Тим Снафъл си пое дълбоко дъх, сякаш възнамеряваше да се впусне в някое дълго речовито изложение, и каза:
— Бъди спокоен, сър! Джим задължително ще остане тук!
— Обещаваш ли ми го?
— Yes.
— И ще го задържиш, ако поиска да се измъкне?
— Yes.
— Също никой друг не бива да напусне това място!
— Well! Който понечи да бяга, ще се промъкна към него и ще му втикна ножа между ребрата. Аз се казвам Тим Снафъл и държа на думата си.
След тоя голям подвиг той си пое отново дъх и тупна с длан, за да придаде по-голямо значение на заканата, мястото, където беше втъкнал ножа си в пояса.
— Благодаря, стари Тим! Това беше разумно казано. Надявам се да не се разколебаеш до връщането ми.
Тръгнах с убеждението, че днес няма да има ново объркване. Взех ласото със себе си и пъхнах в джоба няколко здрави ремъка.
6. При жълтата планина
Не беше твърде рано за моето намерение, защото слънцето тъкмо изчезна и трябваше да побързам, ако исках още преди настъпване на пълния мрак да съм стигнал на скалния издатък.
Насочих се отново към гробовете на вождовете, но само приближих до там, където теренът ми позволяваше да се изкача. Стигнал на половината височина, тръгнах към лежащия над гробовете склон и се заспусках по него. Отдолу това изглеждаше много по-мъчно, отколкото бе в действителност. Ако внимавах, можех да предприема обратния път и през нощта, без да се опасявам от злополука. Когато достигнах скалната издатина, имаше все още дотолкова светлина, че можех да различа разстилащото се под мен дъно на долината. Прегледах дърветата. Те бяха достатъчно здраво вкоренени за моето намерение и аз вързах края на ласото си за най-якото от тях. После залегнах.