Възможно бе сметката ми да се окаже погрешна. Какво ли не можеше да се случи, което попречи на команчите да дойдат насам или да направи невъзможно осъществяването на моето намерение! Но аз изпитвах онова чувство на сигурност, което никога ме не е мамило.
Час след час минаваше и звездите ставаха по-ярки. Според тяхното положение беше приблизително полунощ, когато най-сетне до ухото ми достигна от далечината някакъв шум. Заслушах се. Команчите ли бяха? Шумът приближаваше, беше тропот от копитата на много коне по меката почва на саваната! Да, това бяха те!
Скоро чух и гласовете им, а после бяха тук, слязоха от конете и запалиха няколко огъня. При тяхното зарево можех да правя наблюденията си. Хората се чувстваха толкова сигурни, че не им хрумна да претърсят терена. Конете бяха напоени и отведени после на известно разстояние, където се разпиляха и можеха да пасат. След това индианците се събраха на групи край огньовете, от които скоро до мен се издигна силна миризма на печено. Значи по пътя бяха попаднали на дивеч.
Видях и Джафар. Беше овързан и завлечен при огъня, който гореше най-далеч от мен. Индианците бяха уморени, защото тяхната езда беше по-дълга от нашата и също така напрегната. Поради това се държаха тихо и можеше да се приеме, че след яденето веднага ще си легнат да спят. Така и стана наистина. Вождът даде заповедите си, разпредели стражите и се оттегли от огъня при подножието на ската, където си легна отделно от своите хора и се уви в завивката си.
Моето внимание беше насочено към пленника и трябваше за съжаление да съзная, че намерението ми бе мъчно за изпълнение. Всички огньове угаснаха, неговият обаче продължаваше да бъде поддържан и край него седяха двама пазачи, които не си легнаха. Стражите се бяха отдалечили, бяха трима. Те много вероятно трябваше същевременно да следят и за конете и сигурно бяха поставени така, че да затварят лагерното място откъм саваната.
Бях възнамерявал да измъкна тайно Джафар. Под мен беше тъмно и следователно възможно да се спусна незабелязано по ласото. Ами после? Двамата пазачи непременно щяха да ме видят, когато приближех огъня. И дори тогава един бърз скок да ме отведеше до тях и да можех да ги поваля, те щяха да успеят да извикат. Щеше ли да ми остане обаче на мен време да освободя Джафар от ремъците? И как щях после да се измъкна с него? Навън към саваната? Там стояха постовете! Или нагоре по ласото? Дори Джафар да умееше добре да се катери, сигурно всички червенокожи щяха да ни връхлетят още преди първият от нас да е могъл да достигне скалната площадка. Бях принуден значи да се откажа от тоя план, ако не исках да подхвърля и себе си, и него на най-голяма опасност.
Но какво да направя! Джафар трябваше да бъде освободен! Много просто! Та нали тук странично под мен лежеше вождът. Вярно, пак рискувах живота си, ако опитах да го заловя, но това все пак бе по-лесно, а ако номерът ми се удадеше, пленникът бе все едно спасен — двамата можеха да бъдат разменени.
След кратко размишление спуснах свободния край на ласото, което бе повече от достатъчно дълго, и заслизах като гимнастик по него. Вече долу, се ослушах известно време — нищо не помръдваше. Вождът лежеше отдалечен само на няколко крачки от мен. Трябва да спеше, защото иначе щеше да чуе причинения от мен лек шум. При спускането не бях могъл да предотвратя отъркване по скалата, невисоко, наистина, ала доловимо все пак при това малко разстояние за едно будно ухо.
Сега залегнах и запълзях към То-кай-хун. Той лежеше с глава към скалата. Когато доближих ухо до лицето му, долових неговото леко, равномерно дишане. Надигнах се в полуизправено положение, сключих здраво лявата ръка около гърлото му и същевременно стоварих един юмрук по дясната страна на главата. Един спазматичен трепет премина по тялото му и той се отпусна неподвижен. Не се помръдна и когато снех ръка от гърлото му. Първата половина от плана ми беше успяла, сега се касаеше да измъкна вожда незабелязано навън. И тъй, изправих се изцяло, вдигнах го и го отнесох до мястото, където висеше ласото ми. Сложих го там отново на земята и погледнах към огъня на стражите. Там нищо не бяха усетили, но видях, че в този миг единият червенокож стана от огъня и се заотдалечава с бавни крачки от него в посоката, в която се намирах. Това можеше да стане опасно за мен.
Бях искал преди всичко друго да вържа вожда и да му запуша устата, но нямаше време, защото още преди да съм свършил, пазачът можеше да е при мен. Вярно, може би щях да съумея да го обезвредя, но дали това щеше да стане без всякакъв шум бе съмнително. Налагаше се следователно бързо да се махам оттук.