Ето защо прекарах края на ласото под мишниците на вожда, направих възел и се закатерих после по здравите, петкратно сплетени ремъци към височината. Със стигането си горе се огледах най-напред за пазача. Той вече се намираше наблизо. Ако продължеше да върви така, щеше да мине на разстояние може би петнайсет крачки от То-кай-хун. Аз мислех най-напред да пропусна пазача, но бързо изоставих тази мисъл, защото очите му все пак можеха да забележат липсата на вожда. В този случай щеше да си каже, че То-кай-хун сега се намира на някое друго място, което трябваше да си има причина. Следователно можеше да се приеме, че ще дойде насам. Затова побързах да изтегля зашеметения вожд горе при мен.
Не беше лесно и за съжаление скалният ръб, по който се потъркваше ласото, не беше от твърд камък. Той беше изветрял, едно парче се откърти и падна долу. Това създаде шум, който червенокожият чу. Той приближи с бързи крачки. Вождът висеше още може би на метър под мен и аз се разбързах да то издигна напълно, което не можеше да стане без шум. Червенокожият го чу и притича бързо до скалата. Поглеждайки нагоре, нямаше как да не види въпреки тъмнината висящото на ласото над него тяло.
— Уф! — възкликна изненадано и се затича към мястото, където бе лежал вождът.
Като видя, че то е празно, пазачът дойде пак насам.
— Какво прави То-кай-хун там горе? — попита тъкмо когато изтеглях зашеметения през ръба на скалата. — Може ли вождът на команчите да лети?
Не последва отговор. Това възбуди неговото подозрение, защото ако човекът, който току-що бе изчезнал на височината, беше наистина вождът, то сигурно щеше да даде отговор на въпроса. Индианецът очевидно не знаеше как да се държи. Какво да прави? Да вдигне тревога? Вождът не беше издал звук и вероятно желаеше неговото необяснимо изкачване на скалата да остане в тайна. Пазачът не знаеше значи да мълчи ли, или да разбуди с викове бивака.
Докато воинът се колебаеше, аз отвързах То-кай-хун от ласото, свързах му краката и пристегнах двете му ръце към тялото. За жалост, дойде на себе си. Ако не се налагаше да го изтеглям, вероятно щеше да остане по-дълго в безсъзнание, но при движението нагоре явно се бе допирал до скалата и това му бе помогнало да излезе от зашеметяването, в което се бе намирал. Още не му бях вързал здраво ръцете и се раздвижи. Обстоятелството, че крайниците не искаха да го слушат, го доведе още по-бързо в съзнание и той отвори очи. Аз се бях навел над него и лицето ми бе толкова близо до неговото, че независимо от тъмнината ме разпозна в мига, в който обърканият пазач запита отново нагоре:
— Защо не отговаря То-кай-хун? Как се изкачи той горе и какво се кани да прави там? Никой ли не бива да знае, че се е отдалечил?
— Олд Шетърхенд е тук, Олд Шетърхенд! Той ме отвлече! Помогнете! Изтичайте бързо край ъгъла на…
Аз му затиснах с лявата ръка здраво устата, опрях с дясната ножа на гърдите му и му прошепнах заплашително:
— Мълчи!
То-кай-хун знаеше, че няма да го намушкам, защото не биваше да го убивам, ако исках да ми послужи като заложник. За него бе важно да каже на хората си как да се държат, а това му беше възможно, понеже можеше да си движи главата. Като я извърташе от едната страна на другата, той освобождаваше устата си. Аз бързо му я запушвах отново, наистина, но той пак успяваше да я освободи, и ето как се получиха низ от мигове, в които тя беше ту затулена, ту незатулена. Той се възползва от това да изкрещи надолу с неколкократни прекъсвания:
— Изтичайте край ъгъла… където можете… да се изкачите… аз лежа… тук на… скалата… и…
По-нататък не му позволих да продължи. Да му тикна сега един парцал в устата, нямаше да е възможно, защото той щеше да стисне здраво зъби. Трябваше отново да го зашеметя, което стана с един порядъчен юмручен удар.
Всички команчи се бяха разбудили. Щеше да ми е приятно, ако се бяха разкрещели. Но те се държаха толкова спокойно, което означаваше, че бяха разбрали всяка дума на вожда. Тъй като аз отново и отново му бях закривал устата, неговите викове бяха звучали като предупреждение за изключителна опасност. Това ги възбуди и когато той сега се умълча, нададоха яростен вой, който сякаш бе невъзможно да излезе от човешка уста. Чух, че хукнаха в указаната от него посока. От само себе си се разбра, че за мен бе важно да не изпълнят неговата заповед. Ето защо викнах надолу, надвишавайки крясъка им: