Думите ми бяха прекъснати от идването на Тим Снафъл.
— Чуй, стари Джим — каза той, — червените май… а, ето те и теб самият, мастър Поразяваща ръка! Кой лежи на земята?
— То-кай-хун — отговорих.
— Heigh-day! Ти ли го хвана?
— Да, да съобщиш нещо ли идваш?
— Yes, мастър Шетърхенд. Команчите май възнамеряват нещо ново.
— Защо мислиш така?
— Бавно се промъкват отвън по равнината.
— Чуваш ли, Джим, че имах право? Команчите започват да провеждат плана, за който говорих. Доведете бързо другите! Те трябва да дойдат тихо тук и да се приготвят за потегляне. Аз междувременно искам да им сложа юзда.
Взех карабината «Хенри» и тръгнах между храстите навън към откритата прерия. Там залегнах и запълзях по радиуса на полукръга, който по мое предположение индианците възнамеряваха да образуват. Когато сметнах, че съм стигнал достатъчно далеч, спрях и зачаках. Да, правилно, ето че се зададоха отляво — с приведена стойка, бавно, един след друг. Когато най-предният беше отдалечен само на четири крачки, дадох четири изстрела, но без да се целя по него или някой друг, и извиках:
— Назад! Тук е Олд Шетърхенд! Кой ще дръзне да продължи?
Прозвуча многогласен уплашен рев и червенокожите изчезнаха. Аз дадох няколко изстрела във въздуха, после станах и побързах обратно към нашето скривалище.
Сега там се бяха събрали всички спътници и Тим Снафъл попита:
— Ти стреля, сър. По кого?
— По червенокожите! Или си мислиш, че само съм си доставил удоволствието да сваля от небесата няколко звезди?
— Значи команчите действително са се промъкнали отвън?
— Да.
— И после?
— Побягнаха.
— В такъв случай можем да останем тук?
— Не, защото съм убеден, че ще повторят опита, само че на по-голямо разстояние оттук. И тъй, стягайте се и да се махаме!
Вождът беше чул всичко, което бе казано. Смятах, че нямам причина да го държа в тайна от него. Той не беше обелил нито дума, нито пък някакъв друг признак на живот бе дал. След като метнах пушките си през рамо и възседнах коня, накарах да ми го подадат и го взех пред мен върху животното. После потеглихме по равнината, докато достигнахме мястото, където при предишното ни присъствие бях разменил веднъж пленения вожд. Там слязохме, вързахме конете за колчета и насядахме по земята. Сега имах време да разкажа по какъв начин съм пленил вожда. Спътниците слушаха удивено. Още не бях свършил и откъм планината прозвуча многогласен вой.
— Това са червенокожите — каза Пъркинс. — Какво може да означава това красиво песнопение, мастър Шетърхенд?
— Отговорът е много прост. Макар прогонени от мен, те все пак са осъществили намерението си да ни нападнат. Обградили са скривалището ни и по даден сигнал всички наведнъж са нахлули в него.
— Само че птиците са излетели!
— Цяло щастие за нас, че е така. Команчите обаче са толкова вбесени, че вият.
Това вождът не можа да изслуша спокойно. Той изсъска към мен.
— Ти казваш, че вият от бяс. Аз обаче ти казвам, че ще завият от радост!
— Pshaw! — отговорих. — Техният вой е глупост, а твоите сегашни приказки са още по-глупави.
— Мълчи! Каквото То-кай-хун казва, никога не е глупаво. Той знае какво говори.
— А аз знам какво мислиш. Твоите воини си казват, че искам да те разменя за пленения бледолик и следователно на утрото трябва да говоря с тях. Поради това няма да се отдалеча много от вашия бивак. Те се питат сега къде ще остана, за да преговарям с тях, и отговорът, естествено, гласи: там, където той веднъж вече преговаря с нас. И тъй, те ще се възползват от нощта да опитат още едно нападение.
— Уф!
— Това обаче няма да им се удаде — продължих, — макар ти да залагаш тук цялата си надежда. Ако не хранеше тази надежда, щеше да се откажеш от заплахите си. Виждаш, че изявлението ти е една също такава щуротия, както преди малко воят на твоите воини.
С пълна преднамереност си послужих с двете слова «глупост» и «щуротия». То-кай-хун беше нарушил думата си и трябваше сега да бъде толкова дълбоко посрамен, колкото това отговаряше на моите разбирания. Той нищо не отговори и аз продължих:
— Ти изобщо не заслужаваш някой воин да говори с теб, защото оскверни калюмета и не запази обещания мир.