— За мен е свещен само моят калюмет, твоят обаче — не. Защо не пуши с моя? Поразяващата ръка е още по-глупав от хората, които поругава.
— Аз не постъпих глупаво и лековерно. Ако бях пушил твоята лула на мира, даденото обещание щеше да е за мен също така свещено, както ако го бях скрепил с моя калюмет. Твоето лукавство ми беше известно и аз казах на спътниците си какво кроиш, ала въпреки това не те принудих да си послужиш с твоята лула наместо с моята. Не го извърших, понеже знаех, че няма защо да се страхувам от теб. Ти си един червей пред мен, който мога всеки миг да смажа с крак.
— Какво ще стане тогава с бледоликия, който се намира при нас?
— Pshaw! Не разчитай много на това! Аз бих освободил този бял, дори и ти да не се намираше в наша власт.
Беше ми ясно, че червенокожите скоро щяха да се промъкнат пак към нас. Какво щяхме да сторим против това, вождът не биваше да види. Ето защо се извърнах и започнах тихо да се съвещавам със спътниците. Гъгнивците, Пъркинс, другите двама водачи и аз смятахме да се отправим срещу евентуалните съгледвачи, докато двамата слуги щяха да останат при вожда. Ние шестимата залегнахме и пропълзяхме напред известно разстояние. После им дадох указания да се установят така, че да лежат на приблизително четирийсет крачки един от друг и да образуват една права, перпендикулярна на посоката към планината, чиято среда заех самият аз в една още по-издадена напред позиция. На тази линия трябваше да се натъкнат съгледвачите, които щяха да бъдат изпратени да разузнаят.
И този път не бях се измамил. Бяхме лежали няма и половин час, когато чух Джим Снафъл да подвиква:
— Тук някой иска да се промъкне между нас. Дръж го здраво, стари Тим!
Двамата братя лежаха от дясната страна зад мен, първо Тим и после Джим. Огледах се и видях Тим да се затичва към една фигура, която току-що се бе надигнала от земята и се опитваше да се измъкне. Тя се носеше с дълги скокове към мястото, където лежах. Беше команч. Оставих го да наближи до десет крачки и се надигнах внезапно. Той спря стъписан в продължение само на няколко мига, но това време бе достатъчно да се озова с два скока при него, да го съборя и задържа, докато Снафълс ми помогна да го вържа. Той безмълвно се подчини.
— Пипнахме го! — радваше се Джим. — Дали пък не е имало и други с него, а?
— Доколкото познавам индианците, не, защото щяхме да ги забележим едновременно с него. Той е сам — отвърнах. — Да го отведем при вожда му и после да се махаме!
— Да се махаме? Накъде?
— Недалеч, до някое място, където няма да ни търсят. На мен току-що ми хрумна един план. Преди малко казах на вожда, че ще освободя пленения бледолик и без размяна. Това искам сега да сторя. Отивам при гробовете на вождовете, където лежи пленникът.
— Ама така ще се окажеш право в ръцете на индианците.
— Те не са там.
— Кой ти го каза?
— Съгледвачът тук. Той побягна от вас. Неговото намерение естествено беше да се спаси при своите пътници, а те трябва да са там, накъдето той тръгна. Приближи към мен от ваша страна, отдясно. Значи червенокожите са вляво там отсреща, където са се установили, след като не са ни намерили. По-нататък си правя следното заключение: когато се намирах горе на скалата, долу се насъбраха повече от десет червенокожи, а шест бяха застанали при мистър Джафар. След като се отдалечих, това вече не е било нужно. При пленника ще има най-много двама пазачи, а с тях ще се оправя лесно. Останалите са се присъединили към другите, които искаха да ни нападнат.
Когато пристигнахме при То-кай-хун и той видя новия пленник, впери в него дълъг, втренчен поглед, без обаче нещо да каже.
— Е, как стоят нещата с твоята увереност? Ще те освободят ли воините ти? Ние току-що заловихме техния съгледвач.
— Въпреки това те ще дойдат! — изшептя той.
Краката на То-кай-хун и съгледвачите бяха освободени, за да могат да вървят. После отидохме на друго място, отдалечено на почти два километра. Направих го по причина евентуалният вик за помощ от страна на вожда да не може да бъде чут от команчите. След като бях казал на спътниците си как да се държат, аз ги напуснах, за да приведа в изпълнение новия си план. Нашето ново бивачно място лежеше малко по-далеч от гробовете на вождовете. Докато стигна там, от пленяването на съгледвача щеше да е минал приблизително един час. Но въпреки това не се съмнявах, че червенокожите все още ще се задържат на предполагаемата позиция. Техният съгледвач бе отсъствал в продължение на час, но това още не бе причина да се усъмнят. Можеше да се приеме, че при гробовете няма да намеря голяма съпротива.