Силвър. Неговият велосипед. Така го бе кръстил, като коня на Самотния Рейнджър. Грамаден германски велосипед със седемдесет сантиметрови колела. „Ще се претрепеш с това чудо, Били“ — каза баща му, но без особена тревога в гласа. Той като че не се вълнуваше от нищо след гибелта на Джордж. Преди това беше строг. Справедлив, но строг. А след нещастието гледаше всичко през пръсти. Можеше да говори като баща, да се държи като баща, но си оставаше само с говора и държанието. Сякаш все се ослушваше да чуе кога ще си дойде Джордж.
За пръв път Бил видя велосипеда през витрината на магазина „Коло-мото-дюкянче“ на Сентър стрийт. Беше се подпрял унило на стойката — грамаден, по-грамаден от всички други, грапаво мътен сред лъскавото им стадо, ъгловат там, където другите бяха заоблени, заоблен там, където те бяха прави. Върху предното колело висеше табелка:
Всъщност в крайна сметка Бил просто влезе и собственикът му предложи цена, а той я прие — не би могъл да се пазари с човека от „Коло-мото-дюкянчето“ даже ако животът му зависеше от това, пък и посочената цена — двадесет и четири долара — изглеждаше съвсем почтена, едва ли не великодушна. Заплати Силвър с парите, които бе събирал през последните седем-осем месеца — пари за рождения ден, за Коледа, дребни възнаграждения за косенето на тревата пред къщи. Заглеждаше се по този велосипед още от Деня на благодарността. А когато снегът взе да се топи, Бил най-сетне връчи парите на продавача и подкара Силвър към дома. Чувствуваше се някак странно, защото до миналата година почти не му бе идвало на ум да си купи колело. Идеята сякаш му бе хрумнала изведнъж, може би в някой от безкрайните дни след смъртта на Джордж. След убийството.
Отначало Бил наистина едва не се претрепа. Първото яхване на Силвър приключи с умишлено падане, за да не се вреже в дъсчената ограда на края на улица Кошут (боеше се не толкова от сблъсъка, колкото от възможността да пробие оградата и да падне в Пущинака от двайсет метра височина). Онзи път му се размина с десетсантиметрова рана на лявата ръка. Има-няма седмица подир това спирачките му отказаха и той профуча с петдесетина километра в час през кръстовището на Уичъм и Джаксън стрийт — малко момченце, яхнало прашносив велосипеден мастодонт (Силвър можеше да бъде наречен сребрист само с енергични усилия на развинтеното детско въображение), по чиито предни и задни спици трещят като картечници здраво закрепени игрални карти — и ако в този миг се бе задала кола, Бил непременно щеше да замирише на пръст. Като Джорджи.
С идването на пролетта той овладяваше Силвър малко по малко. По онова време нито майка му нито баща му забеляза, че момчето всеки миг може да си строши главата. Предполагаше, че след първите няколко дни изобщо са престанали да обръщат внимание на велосипеда — за тях той беше просто вехта бракма с олющена боя, която в дъждовно време стоеше подпряна край стената на гаража.
Ала Силвър бе много повече от някаква си прашна вехта бракма. Нямаше вид, но летеше като вятър. Единственият истински приятел на Бил се казваше Еди Каспбрак и страшно си падаше по техниката. Той го научи как да оправи Силвър — кои болтове да стегне и да ги проверява редовно, къде да смазва зъбчатките, как да затегне веригата, как да сложи лепенка, ако спука гума.
„Трябва да му теглиш една боя“ — бе казал веднъж Еди, но Бил не желаеше да боядисва Силвър. Без сам да знае защо, той искаше да остави велосипеда такъв, какъвто си е. Колелото изглеждаше съвсем раздрънкано, сякаш някое небрежно хлапе редовно го е зарязвало под дъжда, и от пръв поглед човек очакваше цялото да се тресе, всичко по него да скърца, предавките да заяждат. Да, изглеждаше раздрънкано, но се носеше като вятър. Можеше…
— Можеше да надбяга и дявола — изрича той на глас и се разсмива. Дебелият съсед го поглежда втренчено; това е същият протяжен смях, който неотдавна накара Одра да изтръпне.
Да, изглеждаше скапана машинария с олющена боя, старомоден багажник над задното колело и антична тромба с черна гумена топка, затегната навеки за кормилото с ръждив болт колкото бебешко юмруче. Съвсем скапана.
Но летеше ли Силвър? Летеше ли? Божичко!
И добре че летеше, адски добре, защото тъкмо Силвър спаси живота на Бил Денброу през четвъртата юнска седмица на 1958 година — седмицата след първата му среща с Бен Ханском, седмицата след като тримата с Бен и Еди построиха бента, седмицата в която Бен, Ричи Тозиър по прякор „Мръсната уста“ и Бевърли Марш дотичаха в Пущинака след съботната сутрешна кинопрожекция. В деня, когато Силвър спаси живота на Бил, Ричи седеше отзад на багажника… тъй че колелото навярно бе спасило и него. Да, спомняше си и къщата, от която бягаха. Отлично си я спомняше. Проклетата къща на Нийбълт стрийт.