В крайна сметка, родителите й приеха годежа въпреки всичките си безпокойства. Нямаха друг избор, макар че скоро Станли Юрис щеше да тръгне към трудовата борса, претъпкана с млади счетоводители — и щеше да навлезе в тази джунгла без пукнат грош, а единствената им дъщеря щеше да му служи като заложница в борбата за преуспяване. Но Пати беше на двайсет и две години, вече истинска жена, и не след дълго щеше да стане бакалавър по хуманитарните науки.
— До края на живота си ще издържам тоя очилат нехранимайко — чу тя една нощ гласа на баща си. Родителите й бяха ходили на гости и изглежда пиенето му бе дошло малко множко.
— Шшшт, ще те чуе — каза Рут Блум.
В онази нощ Пати остана будна до малките часове — лежеше с пресъхнали очи, обливана от студени и горещи вълни, и ненавиждаше родителите си. После цели две години трябваше да се бори срещу тази ненавист; и без това в душата й се бе натрупала прекалено много омраза. Понякога се поглеждаше в огледалото и виждаше как болката изкривява лицето, как дълбае по него тънички бръчици. И все пак спечели онази битка. С помощта на Станли.
Неговите родители също бяха разтревожени от брака. Разбира се, не вярваха, че техният Станли е тръгнал към нищета и мизерия, но смятаха, че „децата прибързват“. Доналд Юрис и Андреа Бертоли изглежда бяха забравили факта, че са се оженили малко след навършването на двайсет години.
Единствен Станли изглеждаше уверен в себе си и в бъдещето, без да се бои от капаните, които родителите им виждаха навсякъде около „децата“. И в крайна сметка тази самоувереност се оказа по-основателна от страховете им. През юли 1972, още преди да бе засъхнало мастилото по дипломата, Пати си намери работа като преподавателка по стенография и делова кореспонденция в Трейнър — малко градче на седемдесет километра южно от Атланта. И досега си спомняше как бе открила това място — всичко изглеждаше някак… свръхестествено. Бе избрала четиридесет обяви от учителския вестник, после пет вечери бе писала писма — по осем на вечер — с молби да бъде назначена и да получи допълнителна информация. Двайсет и два от отговорите известяваха, че мястото вече е заето. В други случаи допълнителните подробности изясняваха, че е разполага с необходимата квалификация; с излишно упорство само би загубила и своето, и чуждото време. В крайна сметка останаха дванадесет възможности. Всички изглеждаха еднакво привлекателни. Станли влезе при нея тъкмо докато си блъскаше главата над списъка и се чудеше дали може да попълни и дванадесетте молби, без да откачи окончателно. Той огледа купчината листове на масата, после посочи писмото от областния инспектор в Трейнър — писмо, което не изглеждаше нито по-добро, нито по-лошо от останалите.
— Тук — каза той.
Тя го погледна, изненадана от спокойната увереност в гласа му.
— Ти да не би да знаеш за Джорджия нещо повече от мен?
— Нищо подобно. Тоя щат съм го виждал само на кино.
Тя учудено вдигна вежди.
— „Отнесени от вихъра“ — обясни Станли. — Вивиън Лий. Кларк Гейбъл. „Но за това ще мисля утре, защото утре е нов ден.“ Как ми звучи акцентът, приличам ли на пришълец от Юга, Пати?
— Да, от Южен Бронкс. Щом не знаеш нищо за Джорджия и никога не си бил там, тогава откъде…
— Защото това е правилният избор.
— Не можеш да го знаеш, Станли.
— Разбира се, че мога — безгрижно каза той. — Знам.
Тя го погледна и разбра, че не се шегува; говореше съвършено сериозно. По гръбнака и полазиха тревожни тръпки.
— Откъде знаеш?
До този момент той лекичко се усмихваше. Сетне престана да се усмихва и сякаш се озадачи. Очите му помръкнаха, като че бе устремил взор навътре в себе си, за да погледне показанията на някакъв странен прибор, който цъка и бръмчи точно както се полага, но в крайна сметка си остава неразбираем, също както е неразбираем обикновеният ръчен часовник за повечето средни граждани.
— Костенурката не би могла да ни помогне — внезапно изрече той.
Изрече го съвършено ясно. Пати чу всяка отделна дума. Този отсъстващ поглед — това изражение на вглъбена изненада — все още не чезнеше от лицето му и това вече я плашеше.