— Какво ще им кажеш? — запита тя, макар че вече знаеше отговора.
— Ще кажа, че ми е било много приятно да работя с тях — отвърна той, разсмя се, придърпа я по-близо и я целуна. След миг се озова отгоре и тя усети как избухва насладата — веднъж, два, три пъти, като блясък на ракети в среднощно небе… ала бебето все не идваше.
Сътрудничеството с „Коридор видео“ му бе осигурило връзки с някои от най-богатите и влиятелни хора в Атланта. Двамата с учудване откриха, че повечето от тия хора са просто чудесни. Сред тях биваха посрещани без предразсъдъци и с добродушна сърдечност, на каквато почти не можеха да се надяват в северните щати. Пати си спомняше как веднъж Станли писа на баща си: Най-свестните богаташи на. Америка живеят в Атланта, щат Джорджия. Ще се погрижа някои от тях да станат по-богати, а те ще се погрижат аз да стана по-богат и няма да принадлежа на никого, освен на Патриша, но мисля, че това не е страшно, тъй като тя пък принадлежи на мен.
Когато напуснаха Трейнър, във фирмата на Станли вече работеха шестима сътрудници. През 1983 година доходът им навлезе в неизследвана територия — територия, за която Пати бе чувала само неясни слухове. Това бе приказната страна на ШЕСТТЕ ЦИФРИ. И всичко бе станало с лекота и небрежност, с каквато човек си обува пантофите в събота сутрин. Понякога това я плашеше. Веднъж боязливо се бе пошегувала на тема сделки с дявола. Вместо отговор Станли се смя до припадък, но за нея в това нямаше нищо смешно и навярно никога нямаше да се търси докрай от тревогите.
Костенурката не би могла да ни помогне.
От време на време, без сама да знае защо, тя се събуждаше посреднощ и усещаше тази мисъл в главата си като последно късче от забравен сън. Тогава се обръщаше към Станли с непреодолимото желание да го докосне, да се увери, че още е тук. Животът им беше чудесен — без прекомерно пиене, без изневери, без наркотици, без скука, без ожесточени спорове за бъдещето. Имаше само едно малко облаче. Майка й първа спомена за него. По-късно Пати си мислеше, че е било едва ли не задължително да стане така. В крайна сметка въпросът изникна в едно от писмата на Рут Блум. Тя пишеше на Пати всяка седмица и въпросното писмо пристигна през първите есенни дни на 1979 година. Беше препратено от стария им адрес в Трейнър и Пати го прочете сред хола, претъпкан с кашони, от които се подаваха вещите им. Чувстваше се объркана, изкоренена и обедняла.
В общи линии това бе типично писмо на Рут Блум от родния дом — четири плътно изписани синкави страници, всяка от тях озаглавена: ПРОСТО ВЕСТИ ОТ РУТ. Драскулките бяха почти неразбираеми и веднъж Станли се оплака, че не може да разчете нито дума от посланията на тъща си. „За какво ли ти трябва?“ — отвърна му Пати.
И този път писмото беше пълно с обичайните мамини новини; паметта на Рут Блум напомняше делтата на пълноводна река, която започва от подвижната точка на настоящия момент и плавно се разширява все по-далече от ветрилообразната мрежа на всичките й познати. Повечето личности, за които ставаше дума, вече избледняваха в спомените на Пати като снимки от стар албум, но за Рут всички тия познанства си оставаха свежи. Любопитството към делата им, както и тревогите за тяхното здраве, изглеждаха неизчерпаеми, а прогнозите неминуемо се оказваха злокобни. Баща й все още страдал от болки в стомаха. Той бил сигурен, че е само лошо храносмилане; и през ум нямало да му мине, че има язва, додето не вземе да храчи кръв, а и тогава можело да се колебае. Нали го знаеш, скъпа, работлив е като муле, а понякога е и също тъй упорит. Господ да ми прости лошата дума. На Ранди Харлингън й направили операция, извадили й от яйчниците кисти колкото топки за голф, не били злокачествени, слава Богу, но цели двайсет и седем кисти на яйчниците направо да си умреш! Без съмнение това се дължало на водата в Ню Йорк — въздухът също бил мръсен, но тя твърдо смятала, че в крайна сметка водата е най-опасна. Всичко се отлагало в човешкия организъм. Пати едва ли си представяла колко често майка й благодари на Бога, че „децата“ живеят в провинцията, където водата и въздухът — особено водата — са по-здравословни. (За Рут целият Юг, включително Атланта и Бърмингам, беше дълбока провинция.) Леля Маргарет пак враждувала с електроснабдяването. Стела Фланаган отново се омъжила, има хора, дето не могат да се поучат от грешките. Ричи Хюбър пак бил уволнен.
И сред цялото това многословие — често стигащо до злословие — насред изречението, след едно „та като рекох“, което изникваше ни в клин ни в ръкав, Рут Блум задаваше Страшния въпрос: „Кога ли ще се наканите със Стан да ни подарите внуче? Заканили сме се да го разглезим. В случай, че не си забелязала, Патси, да ти напомня — трупат ни се годинките.“ А сетне продължаваше с щерката на Брукнър от долната улица, дето я изгонили от училище, защото била без сутиен, а през блузата всичко се виждало.