Пати се озърна и видя, че Стан е вторачил невиждащ поглед в стената над телевизора. На екрана публиката ръкопляскаше на семейство Райън, което бе спечелило двеста и осемдесет точки след успешната догадка, че публиката ще посочи математиката за най-омразен учебен предмет на сина им. Семейството подскачаше и крещеше от радост. Но Станли се мръщеше. По-късно тя щеше да каже на родителите си, че й се сторил леко пребледнял, но нямаше да спомене, че в онзи момент не обърна внимание на това, защото реши, че е от зеления стъклен абажур на лампата.
— Кой беше, Стан?
— Мммммм?
Той я погледна. Стори се, че по лицето му е изписана кротка разсеяност и може би лека досада. Едва по-късно, когато отново и отново повтаряше в паметта си цялата сцена, тя взе да си мисли, че всъщност това е било изражение на човек, който се откъсва от реалността методично, нишка по нишка. Лице на човек, който се отделя от синевата и литва към мрака.
— Кой се обади по телефона?
— Никой — каза той и стана от креслото. — Никой, наистина. Мисля да си взема вана.
— Какво, в седем вечерта?
Без да отговори, той излезе от стаята. Пати би могла да го запита какво има, би могла дори да го настигне и да запита дали не го боли стомах — в секса Стан нямаше задръжки, но в някои отношения беше невероятно свенлив и би било типично за него да каже, че ще се къпе, а всъщност да отскочи до тоалетната, защото има разстройство. Но в това време на екрана се появи новото семейство Пискало и Пати просто знаеше, че Ричард Доусън ще измисли някакъв голям майтап във връзка с фамилията им, а освен това все не можеше да намери пустото копче, макар да знаеше, че в кутията има цяла камара черни копчета. Криеха се, ясна работа; нямаше друго обяснение…
И тъй, тя остави Стан да излезе и се сети за него чак след финалния резултат, когато откъсна очи от екрана и видя празното кресло. Бе чула как горе водата бълбука във ваната и десетина минути по-късно замлъква… ала сега осъзна, че не бе чула да тракне вратата на хладилника, а това означаваше, че Станли се е качил, без да си вземе бира. Някой се бе обадил по телефона и го бе натоварил с тежки грижи, а тя бе ли го утешила поне с една думичка? Не. Бе ли опитала да изкопни нещичко от устата му? Не. Бе ли забелязала изобщо, че нещо не е наред? Пак и пак не. Заради това глупаво телевизионно състезание — копчетата не можеше да обвини, те само служеха за оправдание.
Е, добре — щеше да му отнесе кутия „Дикси“, после щеше да седне до ваната, да му изтърка гърба, да се прави на гейша, да му измие косата, ако не възразява и да разбере с какво си има грижи… или с кого.
Взе кутия бира от хладилника и се качи на горния етаж. Първите тръпки на истинска тревога я разтърсиха когато видя, че вратата на банята е затворена. Не притворена, а плътно затворена. Станли никога не затваряше вратата, когато се къпеше. Това бе стара шега помежду им: щом е затворено, значи прави това, на което го е учила майка му, отворено ли е — значи не би възразил, ако някой дойде да го научи на още нещичко.
Пати почука с нокти по вратата и изведнъж усети с болезнена яснота, че този звук напомня шумоленето на пълзящо влечуго. Откакто се бе омъжила, никога не бе чукала на която и да било врата в собствения си дом.
Тревогата изведнъж се засили и тя си спомни как в детството си често ходеше да плува в езерото Карсън. В началото на август водата беше топла като във вана… но ето, че попадаш в хладен слой и мигом те полазват тръпки на изненада и удоволствие. Току-що ти е било топло; в следващия миг температурата около бедрата ти сякаш е спаднала с двайсет градуса. Ако се изключи удоволствието, точно това изпитваше и сега — като че е попаднала в хладен слой. Само че в момента хладният слой не беше около дългите девически бедра, изтръпнали в мрачните дълбини на езерото Карсън.
Беше обгърнал сърцето.
— Станли? Стан?
Този път почука не с нокти, а с кокалчетата на пръстите. Не получи отговор и заблъска по вратата.
— Станли?
Сърцето й. То вече не беше в гърдите. Бе отскочило в гърлото и бесните му удари я задушаваха.
— Станли!
В тишината след крясъка (а самият факт, че крещи тук, само на десет метра от мястото, където всяка вечер отпускаше глава на възглавницата, я ужасяваше още повече) тя чу звук, след който от дълбините на душата като неканен гост изникна паниката. А всъщност звукът бе толкова незначителен. Просто шум на падащи капки. Пльок… мълчание. Пльок… мълчание. Пльок…
Представяше си как капката се заражда под ръба на крана, как натежава, наедрява, забременява, а сетне пада: пльок.